Савана Мелроуз Авалон

Савана Мелроуз Авалон. Това бе името, с която бе наречено момичето. Това полицията заключи по личната карта, която бе намерена на половин метър от тялото й. По-късно тези предположения бяха затвърдени от думите на леля й, която потвърди, че това наистина бе тя.


Според експертизата, която бе получена, Савана бе на около 20-23 години. Едно младо момиче, което тепърва бе вкусило сладостта на живота и се бе разделила с него по толкова брутален начин.



Савана бе млада. Това си личеше от годините й, но външността издаваше онази красота, която само със споменаването на годините не можеше да се забележи. Не беше висока. Понякога дори желаеше да бъде малко по-висока, но винаги бързо забравяше тези мисли и редовно твърдеше, че се харесва такава, каквато е. Въпреки това имаше дълги крака, които оптически добавяха допълнителни сантиметри към височината й. Имаше светла кожа. Леко матова с приятен загар и мека като коприна. Лицето й бе овално и не продълговато с фини черти, които на моменти се премесваха и оставаха неясни. Очите й бяха в топъл, шоколадов цвят. Очите, които бяха запазили топлия си поглед, въпреки всичко, което бяха преживяли. Устните й бяха плътни с розов цвят и често бяха извити в красива усмивка. Савана имаше дълга коса. Тъмна на цвят, в повечето случаи кестенява, но често сбърквана с черна, която бе начупена. Беше в едно междинно състояние, което не се харесваше на момичето и тя винаги или я изправяше, или я къдреше на отпуснати букли, но за сметка на това рядко я вързваше. Харесваше дължината й и обичаше да я носи свободна, за да се спуска надолу по гърба и рамене й. В стила си на обличане Мелроуз не бе нещо особено. Харесваше всички цветове, но предпочиташе по-неутралните, а стилът бе неопределен.


Харектърът й бе труден за описване. За тези крехки 21 години, които бяха реалната й възраст, Савана бе преживяла много. Опитваше се да бъде оптимист, но това не бе лека задача. Посрещаше всички трудности с усмивка, но винаги оставаше наранена. Вътрешно бе изключително ранима личност. Понякога дори явно показваше емоциите си, но в семейството тя бе най-силната и често се налагаше да прикрива всичко. Постепенно злото се пробуди и в нея. Стана по-раздразнителна. Щом пожелаеше нещо бе готова на всичко, за да го получи. В нея се зароди един егоизъм, който я караше да мисли първо за себе си, а след това за останалите. Стана по-буйна по характер и инатлива. Савана никога не бе предполагала, че можеше да бъде такъв инат, но винаги се спускаше в спор и никога не отстъпваше. Не отстъпваше дори в моментите, когато осъзнаваше грешките си. Все пак доброто в нея не замря тотално. Не прикриваше омразата си към хората, които преценяваха всеки само по външния вид. За нея бе важен и характерът. За верна приятелка тя бе идеална. Понякога не бе съгласна с нещо, но винаги се спускаше в защита на приятелската чест. Савана бе и реалист. Живееше за мига, не правеше планове за бъдещето и това бе мъдро решение, защото така не бе пропиляла дори минута от живота си в планове, които щяха да останат неосъществени. Естествено имаше още скрити дебри от характера на Мелроуз, но тя се проявяваха толкова рядко, че бе чудо да бъдат забелязани от друг освен самата нея.


Беше една от онези нощи, в които Савана не можеше да заспи. Тихият плач от съседното легло достигаше до нея, но тя не се трогваше от него. Тази ситуация й бе позната до болка. Сега бе пълнолуние. Харесваше луната, особено когато бе такава. Пълна и оранжева. За разлика от останалите Мелроуз харесваше точно този нетипичен неин цвят.
- Спиш ли? – чу се тих глас, който възспря за момент плача. Глас, който трепереше и бе притежание на друго младо момиче. За миг Савана хвърли поглед към тъмнината, където се намираше второто легло в стаята и поклати глава. Черните й коси пробляснаха на бледата светлина и тя отново погледна към луната.
- Защо ми се случва това? – попита момичето и думите й се сподавиха в нов шепот. Тя мъчително се надигна от леглото и се приближи към прозореца, позволявайки на оскъдната светлина да огрее лицето й. Савана не можеше да понесе тази гледка. Момичето бе русо. С къса до раменете коса и облечено в бяла нощница, която сега не бе толкова бяла. По нея се виждаха ясни петна, а лицето й бе съвсем различно. Не бе такова, каквото го помнеше. Сега оново ангелско лице бе покрито със синини. Някой нови, някой стари. Някой бяха се превърнали в драсконити, други в рани, а трети все още кървяха. Кръв, която се попиваше от възглавница й или бялата нощница. Савана не знаеше отговора на този въпрос. Така и не бе разбрала кога целият й живот се бе превърнал в Ад. Все още помнеше щастието на родителите си. Помнеше онази малка къща в Англия, където бе отрастнала и уроците по пиано. Уроци, които обожаваше, но след раждането на сестра й, тя ги прекъсна. Преместиха се, а баща й загуби работата си. Загуба, която доведе до сериозни промени в семейството. Той започна да пие. Пиеше по много. В началото по цели нощи отсъстваше, а майка им често изпадаше в депресии от загубата на хармония в семейството. Тогава се започна побоят. Побой, на който жертва бе майка й, докато един ден просто не издържа и вдигна скандал. Скандалът се пренесе от хола в градина, в колата. Чуваше виковете на майка си, която казваше, че ще ги напусне. Савана нямаше представа какво бъдеще ги очакваше от подобно решение, но не се намеси. Беше я страх от това, на което бе способен баща й. Сега той бе чудовище в очите й.
- Не знам, Каролайн. Едва ли помниш нещо от миналото, но е по-добре да търпиш. – отговори тихо Мелроуз и продължи да се взира в нощното небе. Самото изричане на тези думи я караше да усеща онази тъпа, но ужасна болка. Караше собствената си сестра да заеме мястото на майка им, след като знаеше нейния край. Поне можеше да я предпази от този край, но дали можеше да опази и себе си? Помнеше как постепенно виковете ставаха все по-далечни и накрая чу шум от кола. Кола, която се отдалечаваше. На следващата сутрин срещна баща си. Връщаше се от някъде. Целият кален и с окърванени дрехи. Отново бе пиян. Усещаше силния мирис на уиски и бренди около него.
- Майка ви ни напусна. Повече не желая да чувам за нея. – измърмори и той с онзи глас, която предизвика студени тръпки, които преминаха през цялото й тяло. Още същата вечер Каролайн стана жертва на неговото насилие, а Савана не направи нищо. Сега пет години по-късно тя реши да направи нещо. Вече бе на 21 и никой не можеше да я задържи тук. Щеше да избяга. Тя стана и погледна за последно към Каролайн. Желаеше да я вземе със себе си, но не смееше. Беше облякла червената си рокля. Единствената дреха, която бе в добро състояние и едиствения останал спомен от майка й. Измъкна се тихо. Нарочно не се бе обула, за да не разбужда баща си, който спеше в хола, унесен от поредната доза алкохол. От пълната свобода я деляха още самоо две крачки и една врата.
- Къде отиваш? Савана? – чу се умолителния вик на Каролайн. Савана застина на място и погледна нагоре. Вече нямаше съчувстие към сестра си. Баща им се раздвижи и след минути се обърна към входната врата. Мелроуз му хвърли един последен поглед и излезе. Затича се с всичка сила. Искаше да се махне оттук, а сега плана й се проваляше. Босите й крака се забиваха силно в земята, дори се поряза на едно стъкло. Поредният остатък от поредната празна бутилка. Верният спътник на баща й по пътя към дома.
- Къде си мислиш, че отиваш? – провикна се той от входната врата и за минути я настигна, хващайки косата й, за да я спре. Савана тихо изръмжа и се опита да го избута, а сълзите напираха в очите й. Не искаше да става жертва. Беше се измъкнала от това бреме, защото не приличаше на майка си, но сега действаше като нея и се превръщаше в потенциална жертва. Усети как баща й я вдигна и след миг се намираше на задната седалка на някаква кола. Те дори нямаха кола. Последното, което видя бе Каролайн. Нейната сестра Каролайн, която стоеше на входната врата в окървавената си бяла нощница, а сълзите отново се стичаха от очите й. Следващите минути бяха пропити с болка и тъмнина. Нямаше спомени как бе загинала, но една вечер просто се събуди отново. Нямаше представа какво бе сега. Дали бе дух или просто бе оживяла? Нямаше представа и кой ден бе, коя година и кой месец. Помнеше единствено една котка, която лежеше до нея. Котка, която след като тя се разбуди хукна към една гора. Всичко това й се струваше като в приказка. Дори беше още по-странно, когато котката се скри в една заешка дупка. Нали само зайците живееха там. Все пак Савана приемаше тази котка като част от своя нов живот или може би ключът към разгадаването на тази мистерия и затова я проследи. Не очакваше, че ще успее да се побере в тази заешка дупка, но тя бе нещо повече от дупка. Беше дупка, която водеше към ново място.

Раса: Кошмар

Свръхспособности: Създава различни внушения, илюзии, променя сънища в кошмари и понякога може да промени даден спомен.

Допълнително: Има котка на име Прасковка, която я довежда до Раелейн.