Черешовите дървета

Макейла вървеше бавно между дърветата, като оглеждаше всичко около себе си. Беше толкова красиво. Тези дървета й напомняха за времето, когато с брат й заставаха под едно такова дърво и си говореха по цял ден. Тези спомени накараха очите на момичето да се навлажнят.
- Плачеш ли? - попита я познатият й до болка глад. Тя се обърна и очите й срещнаха веселия поглед на Пухчо.
Пухчо беше дете дух, което се беше запознало с Макейла още при пристигането й тук. Така да се каже, то беше първото същество, което тя опозна. То беше наистина досадно и нагло хлапе, което непрекъснато преследвае Мики. С всеки един ден, тя все повече се убеждаваше, че той всъщност е дете-демон изпратен от Ада, за да й вгорчава живота. Действително тя не знаеше името му, но го кръсти Пухчо, защото й харесваше как звучи.
-Симпатяга, ти няма ли вече да преминаваш през отвъдното? Да знаеш, че те не пращат покани, ако такава чакаш. - усмихна се накриво тя. Той само я погледна тъпо и отвори уста, но след секунда я затвори. Момичето се усмихна самодоволно.Духовете винаги си мислеха, че може да правят каквото си искат и Мики обожаваше момента, в който ги затапва и те стоят като ударени. Тя все още не можеше да се помири с тях, което беше странно, като се има предвид колко години е жътвар на души. Докато спореше с детето-демон, Макейла усети как блъсна някого. Тя погледна злобно момчето, което се заливаше от смях докато се рееше във въздуха.
- Извинете, бях се умислила. Добре ли сте? - попита любезно Мики, като се мъчеше да не слуша как Пухчо я имитира.

Упс. Ники направи БУМ с някого.
Тя вдигна поглед, защото момичето бе малко по-високо от нея.
(Всъщност проблемът не бе в момичето, а в това, че Ониксия чисто и просто беше ниска...)
- О...ъм. Нищо. Аз също имам вина, защото съм доста разсеяна. Ако те бях видяла малко по-рано може би щяхме да избегнем сблъсъка.
Сините й очи проблеснаха игриво, докато изтупваше ръцете си.
- Името ми е Ониксия между другото. - усмихна се тя на непозната русокоска.

-Аз съм Макейла. - усмихна се в отговор момичето. Усети как малките ръчички на Пухчо задърпаха блузата й.
- Запознай ме с нея! Още щом ме види ще онемее от красотата ми. - подканяше я той и оправяше косата си. Тя се бърна се настрани и направи жеста, който хем си почесваш веждата, хем показваш среден пръст. Пухчо я погледна сърдито и каза само с устни "Ще го запомня!". Мики се ухили насреща му и след това отново се обърна към момичето.
- Прекрасен ден. Какво те води насам? - попита весело тя докато се правеше, че не чува недоволството на мъртвото момче.

- Приятно ми е Макейла. - усмихна се Ники.
Синеоката лисица се огледа. Беше забравила колко красиво бе в Раелейн. Отдавна не беше излизала навън, камо ли да се разхожда безцелно и да посещава всички места, които някога бе.
- Прекрасен ден...
Наистина беше такъв. Зелената трева на пътечката достигаща до малко над глезените им се помръдваше едва-едва от лекия ветрец. Розовите листа на гигантските дървета също. Шумоленето, което създаваха беше някак загадъчно и приятно. Ники затвори очи, пое от чистия леко хладен въздух и се заслуша.
-...Какво те води насам?
Сапфирените й очи проблясваха, докато тя гледаше Макейла.
- Носталгия. Скука. Спомени. Мога да го нарека по много начини. Ами ти?
Всъщност още един въпрос й идваше на ума, но реши да го запази за после. Някак си не беше етично да й задава толкова много въпроси.