Re: Сладкарница Lucille

by **Периш.** Сря Авг 17, 2011 1:52 am

Хънтър влезе с размах, както винаги; вратата се разлюля при сблъсъка си със стената. Момичето зад щанда със сладките го погледна напрегнато, сякаш всеки момент очакваше от него да извади пистолет и да изпозастреля всички, но единственото убийствено нещо, което той направи, беше да й се озъби в хищна усмивка. Тя видимо потръпна и Хънтър остана доволен. Сладкарницата беше малка, неугледна и на самообслужване - точно от типа заведения за хранене, които крадеца посещаваше; останалите не му бяха по джоба. След кратко колебание си избра парче ябълков пай и момичето, което бе смутил преди малко, му го отряза с припряността на човек, който иска да се отърве от компанията му час по-скоро. Той не се притесняваше особено от този факт. Бръкна в джоба на дънковото си яке и изсипа една шепа монети върху плота. Момичето, което вече се изнервяше, започна да ги брои. След малко откъсна касовата бележка и му я подаде заедно с рестото. Не се усмихваше, нито му пожела "приятен ден".
Хънтър напук на нежеланието й, каза:
- Беше ми прятно, госпожице.
Взе чинийката с пая и се отправи към вътрешните маси. Избра тази, която беше най-сбутата и поради тази причина никой не седеше на нея. Беше си взел и пепелник за всеки случай, макар че не беше сигурен дали иска да си разваля вкуса от пая. Заведението беше по-скоро от типа "долнопробни", така че клиентите му все още можеха да пушат вътре, без това да представлява проблем. Той реши, че това е най-хубавото положение за всички.

by Юкио Такеба Сря Авг 17, 2011 2:09 am

Не, не беше достатъчно. Никога не беше достатъчно. Защо да се само лошата карма? Трябваше да го има и задължителният спад в настроението, който да е в толкова отвратително ниски степени, че да е почти комично. Юкио можеше или не можеше всъщност, нямаше значение, да прилича на една много тъжна панда. Липсваха само смеската от черно и бяло и пухкавата пухкавост на точно тези животни и картинката бе пълна. В момента бе просто налудничаво.
Всъщност не беше. Намираше се в проклетата сладкарница по свое собствено вдъхновение и в момента искрено съжаляваше за това като събитие. Предният ден бе посетил малка книжарница и понеже някой гений бе зарязал просто така отворена книга в секцията-читалня бившият вампир се бе запознал с идеята, че всяко нещо след като свърши съществуването си се възнася в небитието в изцяло призрачен вариант. Някак си това го бе навело на мисълта, че може би ще се сдобие с някоя призрачна пастичка и в момента именно нещо такова дебнеше. Уви, мисията бе невъзможна и призракът на храната, който трябваше да съществува за много малък период от време просто отказваше да се съобразява с логиката му и все още не се бе появил. А Юкио бе тук от няколко часа.
О, беше ужасно да си мъртъв. А за бога, дори не чувстваше глад... просто остатъчен рефлекс идващ от червоугодничеството, което бе притежавал като жив. Или мъртъв, все пак вампирите не са първият ти избор, когато търсиш телесна топлина и... пулс. Настоящият призрак въздъхна и продължи да гледа алчно парченцето торта, което се мъдреше на масата пред него. Двете жени на които се бе натрапил не го забелязваха; всъщност почти никой не го. Двете откачалки, които бе срещнал преди няколко дни го бяха мернали, дори заговорили, но желанието за социални контакти се бе изпарило веднага щом бе видял, че не са с всичкия си. Никой нормален човек не носи толкова гумени патенца върху себе си сякаш са връзки динамит.
И отново към настоящето- Юкио седеше и цялата му концентрация отиваше в това да остане в седнало положение а не да потъне през стола. Жените наистина не го виждаха и водеха налудничав разговор за деца, детски градини и евтина козметика. Точно три от нещата, които не можеше да понася. Единственото което бе получил от тях бе оплакване "о, колко е хладно, защо климатика е пуснат" и толкова. Призракът въздъхна и съвсем лекичко избледня. В зависимост от настроенията му понякога плътността на уж "тялото" му се променяше. Много леко...
... и абсолютно безполезно.

by **Периш.** Сря Авг 17, 2011 2:30 am

Парченцата ябълка хрущяха между зъбите му и Периш изпитваше блажена наслада от вкуса на пая. Ароматът на хрупкавата коричка, поръсена с канела гъделичкаше ноздрите му и той се насилваше да дъвче бавно. Остави вилицата си, защото знаеше, че ще изпусне контрола върху тялото си и ще изгълта остатъка от порцията на две хапки. Лесно се изкушаваше, станеше ли дума за храна.
Плодовите пайове му бяха слабост още от детството му и горе-долу единствения останал спомен от усилията на майка му да се покаже като грижовна - аромата им се просмукваше в стаята му, където той стоеше наказан, и предизвикваше обилно слюнкоотделяне в устата му. Знаеше, че ще може да го опита чак вечерта и то ако е послушен, а това си беше трудно обещание. Твърде често, Хънтър оставаше без десерт и жално гледаше как по-големия му брат Майк получава двойна порция. Когато искаше наистина да го измъчва, майка му приготвяше пай от вишни - защото знаеше, че е любимият на по-малкия й син, а той го яде, само ако е домашен; в никой магазин не можеха да докарат лепнещия вкус на домашно приготвен сладкиш.
Мъжът тръсна глава, за да прогони досадната мисъл от нея. Отдавна се бе разделил със семейството си и нямаше намерение да изпада в сантиментални настроения по този повод. Вместо това можеше да направи нещо много по-приятно. Прокара език по устните си - вкусът на карамелизирана захар възбуди сетивата му, и се огледа. Нямаше кой знае колко интересни за наблюдение обекти. Сладкарницата беше малка и определено не беше сред първия избор на нормалните и средно заможни хора, така че той бързо се отегчи. Погледът му се спря върху две жени, които обаче бяха малко по-стари от обичайния му вкус и бързо се отказа от идеята да си пробва късмета. Но имате и още нещо... Нещо неуловимо, освен за стотна от секундата. Беше убеден, че въздухът между жените бе потрепнал и сякаш се беше сгъстил, но може би просто си въобразяваше. Впери поглед в пространството, където бе забелязал тази "аномалия" в очакване нещо да се случи. Не му пукаше дали ще го обвинят в неприлично зяпане, по-скоро се вълнуваше дали нещото - ако въобще имаше такова - ще откликне на настойчивия му поглед.

by Юкио Такеба Сря Авг 17, 2011 2:47 am

Нова въздишка и все още абсолютно никакви прояви на призрачна храна. Щеше да си остане без нея, това бе напълно ясно и от самата идея настроението му никак не се покачваше. Беше обречен да е един крайно изгубен и крайно нещастен призрак. Да, нямаше съмнение. О, лоша кармо! Как смееше да се гаври така с него? Сигурно е бил много много лошо момче някога; сигурно е бил кръвожаден убиец и още по-ревностен харчач на пари (вероятно чужди). Нещо му подсказваше, че е обожавал и че още обожава да си купува разни неща. Не му трябваха спомени за да достигне до тази купчинка от характера си и както винаги, самата идея носеше след себе си само и единствено... още отегчително примирение и драма. Призраците не си купуваха нищо и не им трябваше нищо, следователно онези прекрасни кожени ботуши (имаше известен фетиш към такива обувки, беше го разбрал съвсем случайно) нямаше да бъдат негови. Беше завинаги обречен на оцапаните с кръв (не негова) зелени converse-ки и това бе всичко. Отвратително.
Призракът опря лакът на масата с цел да покаже отегчение и да разтрие лявото си слепоочие, но разните там физични закони за плътност и притежание не успяха да се лепнат за него навреме и ръката му просто потъна надолу през дървото. О, красота. Прелест!
И ирония. Бившият вампир придоби крайно кисело изражение и измъкна лакътя си от плоскостта, правейки втори опит. Повторното потъване се оказе неописуемо необходимо на Вселената и отново не му се отвори парашута да използва масата за това, за което е била създадена- да бъде маса, а не друго. Юкио изсумтя а веднага след това и изпсува. Не знаеше дали докато е бил жив се е цензурирал, но сега определено нямаше намеренията да го прави. Никой нямаше да го чуе така или иначе- коет ообясняваше защо в началото на призрачните си "дни" се бе забавлявал да обижда разни хора и да им се подиграва безнаказано. Беше ми омръзнало след... десет минути, при това не бяха сигурни, защото не си бе гледал часовника, който нямаше. Слава богу поне едно проклятие не му бе на главата- във всички книги и филми призраците бяха крайно залепени за някакво определено място. Юкио бе умрял със съжалението, че не знае дори кой е (изтрити спомени, та~даа) и съответно това просто бе отворило вратичка за... навсякъде.
И това навсякъде за него бе малко притеснително, защото в момента дори не знаеше къде да търси, какво да търси.. което обясняваше шляенето и сегашното му местоположение. Ама и тия жени не млъкваха, а? Юкио ги изгледа кисело върнал се в настоящето, което все още бе пълно със скучният им разговор. О, ако беше полтъргайст! Тогава просто щеше да хвърля разни неща и да всява терор в сърцата на разни същества. Прелест! Всичко бе по-добре от това просто да си седи и да е Невидим и още зовян като Прекалено Силно Пуснатият Климатик.

by **Периш.** Сря Авг 17, 2011 8:37 pm

Вече беше сигурен, че има нещо на масата на жените, което не беше "просто въздух". Познанията му в областта на спиритуалнизмът бяха силно ограничени, но той смяташе, че не е трудно да различиш един призрак. Всъщност беше, тъй като в повечето случай беше физически невъзможно да го видиш, но явно днес над него действаха някакви сили и нивото му на свръхестественост се беше покачило. Сети се, че се бе спотаявал близо два часа и половина в сенките на една уличка - сега бе изпълнен с енергия и може би това също имаше влияние.
Е, какво пък? И без това нямаше компания. Изправи се и се доближи към масата на жените. Те го погледнаха подозрително, сетне раздразнено, щом усетиха, че наистина те са обект на вниманието му.
- Здравейте, дами - каза той сериозно, но очите му светеха. Това въобще не накланяше везните в негова полза, но не му пукаше особено. Пък следващите реплики щяха да му осигурят ако не шамар, то поне една хубава ругатня. - Виждате ми се самотни. Мога да остана да ви правя компания, ако желаете.
Едната мигновено се изправи с възмутено изражение. Другата май беше склонна да приеме предложението му (което изненада едновременно и Периш, и друата жена), но после явно размисли. Мъжът остави думите на първата да минат покрай ушите му, безсъдържателни, така че така и не разбра с какви думи го бе нарекла. Втората реши да остане пасивна в нанасянето на обиди и дори му пожела "Лек ден". С някаква частичка от съзнанието си, Хънтър съжали, че не бе предприел нещо по-рано - вярно, че беше по-възрастна от него, но явно беше лесна, пък нямаше нищо по-хубаво от лесните момичета - хем получаваш удоволствие, хем не трябва да плащаш за него.
- Е, това беше - въздъхна той, после се обърна към празното пространство. - Ако искаш, можеш да дойдеш на моята маса - предложи на въздуха. Момичето, което играеше ролята на продавачка, вече си мислеше как да си потърси друга работа, докато го наблюдаваше. Не искаше да търпи подобни откачалки всеки ден.
Периш се намръщи.
- Малко ми е трудно да те виждам, но... е, предполагам, не е твоя вината.

by Юкио Такеба Сря Авг 17, 2011 9:16 pm

O...?
O!
На Юкио му отне малко време да разбере какво наистина се случва. Първоначално бе взел приближилият се до масата млад мъж за познат на някоя от "дамите" но след като провеждането на социален контакт не се бе оказало сполучливо други мисли бяха заместили първоначалното впечатление. Те бяха прости и всичките до един синоними на "досадник". Веднага след това се стигна до нова промяна на мнението, което бе почти срамно. Защо въобще трябваше да бърза да си прави изводи? Може би бе някаква важна черта от характера му, която не бе забелязвал преди и едва сега преоткриваше изцяло. Прекрасно. Юкио не знаеше много за себе си, но често не можеше да се понася и с малкото, което му бе "пред очите". Кхъм.
Бившият вампир отново се бе отнесъл в мисли и това не бе никак приятно. Настоящият проблем бе малко по-важен, нали така? Пред него стоеше непознат, който изглежда не бе изцяло грубиянин. От гледната точка на призрачното същество като нищо мъжът пред него можеше да е прогонил нарочно "дамите". Това бе хубаво, нали? Всъщност не трябваше да се чувства позитивно от подобна история, нали? Сигурно отново бързаше с изводите. Брр, какъв досаден характер, какво чудо. Призракът разтресе конвулсивно рамене сякаш опитвайки се да принуди проклетото "качество" да се отърси от него и да падне тежко на пода, където група деца да му се подиграват. С други думи, перфектната картинка на чистото унижение.
Юкио присви очи изритвайки доброволно въображаема версия на собственият си задник и това по някакви неясни причини го накара да потърси комфорт в обмислянето на даденото преди малко предложение. Какво можеше да изгуби ако отиде с непознатия до масата му? Дефакто... нищо. Вече бе изгубил всичко, ха-ха. Черен хумор. Можеше или да се изложи като се опита да води някакви елементарни фази на общуване (до тук му бяха казали, че не го виждат изцяло) и това да се провали и да го остави много неприятно самотен или просто да си остане на мястото и да продължи да бъде Прекалено Силно Пуснатия Климатик.
- Къде казваш е тази маса? - гласът му прозвуча странно в собствените му уши, в последното едно денонощие бе разговарял само със себе си и само на ум. Слава богу, използването на думи веднага оповести, че е взел решение и сега оставаше само и единствено... непознатият да ги чуе. Щеше ли или нямаше? Може би този мъж имаше леки наченки на развитие в спиритичните морета, но може би не бе достатъчно. Малцина можеха да го развият като дарба. О, Юкио наистина се надяваше непознатият да е от тази груба "избранници".

by **Периш.** Чет Авг 18, 2011 2:42 am

Думите долетяха при него като далечно ехо; той трябваше да се напрегне малко, за да различи отделните срички и да схване смисъла на казаното. Добре, че мястото бе тихо. Надяваше се, че ако се съсредоточи достатъчно и настроеше честотите си на подходящата вълна, комуникацията щеше да се извършва по много по-лесен начин. Усмихна се, доволен, че все пак предположенията му са се оказали вярни - тук наистина имаше призрак. Какъв късмет имам, че точно днес ми се дояде ябълков пай, помисли си Периш. Сигурно не беше хубаво да разсъждава така жизнерадостно по темата, но никога до сега не бе срещал нечии дух, което го караше да се чувства Човек С Опит (неознато, но понякога разсъждавше като Мечо Пух).
- Ето там, онази с недоизядения пай - кимна по посока на масата си.
После, без да чака потвръждение, че другият го следва, се завъртя и се върна на мястото си. Паят беше поизтинал и позагубил част от чара си, но това не притесняваше Периш. По-скоро се питаше дали ще е учтиво да я яде в присъствието на призрак, за които е всеизвестно, че не могат да се порадват на простите човешки удоволствия.
Той се огледа. Едва доловим студен полъх му подсказа, че вече не е сам.
- Знам, че това, което ще направя, е неуместно, но... - Периш замахна. Двжението беше изненадващо и рязко, но му помогна да разбере къде по-точно е призрака - ръката му бе регистрирала понижената температура над стола от лявата му страна.
Мъжът реши, че все пак не е нужно да проявява излишна показност, като си разговаря сам, затова снижи гласа си до шепот:
- Преди малко те видях, но сега ми е по-трудно. Общо взето, хм, правеше ли нещо специално там? Всъщност май е все едно - сигурно паят ме разсейва. Бих те почерпил, ако знаех как.
Той се облегна назад и се взря замислено в чинията си. Беше му странна тази проява на щедрост - може би фактът, че "събеседникът" му едва ли може да се възползва от нея, имаше влияние.

by Юкио Такеба Чет Авг 18, 2011 9:06 pm

Чуха го, чуха го! О, Юкио бе на седмото небе от щастие, че му се бе отворил парашута и имаше реалната възможност днес да не се чувства никак странно от това да чува собственият си глас и да понавакса лекичко със социалния живот. Е, добре де, това бе малко силно като избор на думи, но какъв избор имаше? Беше единственият му шанс да направи нещо различно и да освежи скучното си... дори ежедневие не можеше да го нарече, защото този термин си отиваше само с живи същества. За себе си можеше да го ползва само ако докажеха реалното му съществуване а не просто имитация на такова при това пусната на мисия, която никога нямаше да бъде доведена до край.
С тези и сходни мисли Юкио се настани на масата и с леко задоволство проследи целият процес, който неговият нов познат бе предприел, за да засече къде точно е. Само за момент му се размина да бъде "докоснат" и слава богу, това не се случи, защото усещането щеше да е неприятно и за двамата. На Периш би му станало студено, докато на Юкио прекалено топло и... и всъщност простото обяснение бе свързано с магнитите и сблъсък между полюси, каквото и да значеше. Поредното нещо от което имаше смътна идея и което не му вършеше никаква работа. Важното бе... да не минава през живи хора и животни и това веднага се бе наложило като правило, без дори да опират до обжалвания и мрънкания и да, Юкио понякога говореше за себе си (мислено, разбира се) обръщайки се сякаш към цяла армия последователни. Това бе в резултат от прекалено объкващите идеи за характера, който бе имал преди и който все още се опитваше да се събуди в него. Наистина се чувстваше като купчина от няколко същества и това само по себе си бе неприятно, като изключим задоволството, че в случая и те са мъртви като него.
- Какво според теб може да прави един... призрак в една сладкарница? - стори му се странно нелепо да се обръща към себе си с видовата си представителност, но Юкио го остави да отмине. Беше по-важно в момента да води този разговор и всичко да е розово; не трябваше да забравя и да е концентриран, иначе седенето на стол нямаше да се получи като хората. Слава богу, по някаква щастлива случайност през под можеше да потъва само ако се концентрираше наистина сериозно, което само по себе си бе нещо.
Очите на бившият вампир парнаха недоизяденият пай.
- Просто си седях и се опитвах да изпробвам една наистина глупава теория. Мисията беше напълно неуспешна. - последвано от имитащо глад примляскване. В момента все едно, че играеше в театрална постановка но... проклетото червоугодничество бе виновно за всичко!

by **Периш.** Съб Авг 20, 2011 1:32 am

Идеята започваше да се оформя в главата му. Звучеше твърде налудничаво, но пък той не беше опитвал нещо подобно досега, а предполагаше, че призракът има много по-големи познания от него в тази област.
- Май вече не съм гладен - каза Периш и побутна пая.
Не беше сигурен дали е достатъчно, затова зачака, за да види резултата. Дори не знаеше за какво следи - дали щеше да има някаква визуална промяна? Или гласът на призрака щеше да оповести, че не, нищо не е станало?
Сплете пръсти като същински мъдрец и потъна в гледката през себе си. Не знаеше дали да очаква внезапно нечии невидими пръсти да довършат сладкиша, а не му се искаше да пита какво става - самият той беше достатъчно концентриран, та да се разсейва с приказки.
И без това нямаше какво толкова да каже.
Някога майка му казваше, че е добро момче, но не е много умен, затова по-добре да си мълчи. Периш, разбира се, не беше съгласен, че е добро момче; а много скоро убеди и майка си в това. Колкото до нивото на интелигентност... е, тук също можеше да поспори, въпреки че не се имаше за кой знае какъв гений. Така или иначе, от устата му излизаха повече ругатни, отколкото смислени изречения, затова защо да разваля чуждия апетит?
Ако приемем, че призраците имат апетит и въобще, че начинанието им ще успее. Периш наистина се интересуваше от резултата, макар че какъвто и да беше той, нямаше да е от голямо значение за него - той вече бе опитал невероятния пай и винаги можеше да си вземе още.
Уви, не на всички можеха да си го позволят.
Почти беше готов да промърмори с половин уста: Това ще свърши ли работа?, но в последният момент се отказа.

by Юкио Такеба Нед Авг 21, 2011 2:26 am

off: Извинявай, че се бавя толкова D;

Слава на които богове в момента са там и са на смяна, че Периш не виждаше качествено(всъщност в момента почти никак) Юкио, защото в момента призракът го гледаше почти кръвожадно. Единственото, което не-мъртвото същество на масата усети бе наистина охладняването на въздуха в пространството, в което в момента уж се намираше неговото "другарче". Някъде на съседната маса отново се оплакаха за силният климатик, но най-близкият член на персонала на заведението учтиво обясни, че заведението им не разполага с подобно чудо на техниката и проветряването става само и единствено с помоща на стенни и вградени вентилатори. Последва разговор относно евентуално ставащото течение, но отново обществото посетители остана неудовлетворено, след като отговорът на всичко бе просто изнесен пред тях- нямаше как да се получи раздвижване на въздуха по друг начин защото всички прозорци и врати бяха затворени.
Но да се върнем на нашият кисел призрак. Той беше искрено засегнат от нежеланието на временно безименният му събеседник да си довърши парчето пай. Не стига, че беше жив и можеше да се храни, ами и не искаше? Що за долно нахалство, това бе престъпление. В момента бе изцяло в правото си да се цупи за подобно поведение просто защото сам си умираше да задоволи несъществуващ апетит с изоставеното и наядено парченце. Дори в отчаян опит да осъществи контакт за малко не бе протегнал ръка, но и да пипнеше какво щеше да се случи? Нямаше да усети нищо освен лек сърбеж докато ръката му минава през обекта на желание... или пък можеше да го побутне лекичко, но това щеше да коства прекалено много. Вече му бе сложно да се държи "седнал", нещо такова би го лишило от удоволствието да се чувства нормално. Последният път когато наистина се бе изтощил бе заради,хм, вече дори не помнеше. Важното бе, че резултатът се градеше на това, че цялата му форма бе размита и прекалено ефирна... да, дори и за призрак.
- Ами, честито. Аз дори не мога да изпитам глад.- и въпреки, че Юкио не искаше... в гласа му се вмъкна кисела нотка и това придаде на ситуацията комичност. Бившият вампир осъзнаваше, че се държи като примадона с това, че се оплаква, но наистина, правото бе негово. И отново, слава на в момента работещите богове, че Периш не можеше да го види. Стигаше му само "захладняването".

by Sponsored content