Дискотека Hysteria

-Дискотека?
Лаура остана втрещена няколко минути преди напълно да осъзнае случващото се и истината да я зашлеви с реалностата си. Беше нещо ново,но светът се променяше постоянно. Защо отдаваше чак толкова голямо значение на факта, че изведнъж бях пренебрегнала себичността си и исках да се слея с останалите, вместо да изпъквам? Да, пак щях да изпъквам в дискотеката, но си беше крачка все пак, нали? Моля ви, бъдете на моя страна.
Оставих лицето ми да гледа безизразно, без да отмествам очи от Лаура, но след една минута ми дотегна. Грабнах чантата си и излязох. не пропуснах да отделя внимание на външността, за да съм сигурна, че няма да остана невидима. Къса синя рокля, не прилепнала, не обичах прилепналите дрехи, а бях сигурна, че и Лаура не би ги одобрила, токчета, задължително тънки и чантичка, по-скоро като аксесоар, отколкото в истинското й значение, тъй като само половината от нещата ми биха се побрали вътре.
Озовах се пред входа, подадох фалшивата си лична карта и след зоркия поглед на охраната, влязох вътре, прегръщайки звучно. Проработи. Огледах масата танцуващи или по-скоро клатушкащи се на фона на подобие на песен, после смених отвратената си физиономия със спокойна и уравновесена, и се насочих към бара. Множество ръце старателно ме опипаха, което не остане незабелязано и лекичко се ухилих. Започваше се.
-Скоч, моля.
Пак учудени погледи. Завъртях очи и проговорих отново.
-Мартини или както там му викате.
Усетих чуждо присъствие, но не се обърнах. Нямаше да бъде прилично, нали така?

Съдейки по самодоволната усмивка на лицето на Ананстасия, леко набръчканото чело, свъсените вежди и походката с която излезе от къщата, вероятно беше понеделник. Само в понеделник г-жа Николаевна можеше да изглежда така потресаващо. Не че нещо във външния й вид беше толкова ужасяващо, че да сплаши някои от хората с които тя се разминаваше, просто си личеше че е началото на седмицата. По лицето й я нямаше онази дяволите усмивка с пламенния поглед, която се появяваше в петък. В момента Настя беше с леко разрошена коса, с бяла риза чиято яка не беше оправена и черно палто, чийто копчета бяха закопчани накриво.

Звука от големите й и бързи крачки, в съчетание с високи токчета придаваше на тихата улица по която вървеше, някакво излъчване подходящо за филм на Хичкок. Липсваха гарвани, гробища, и мъгла, но знае ли човек какво да очаква в нашия век? Особено във време като днешното..

Настъпаваше пролет, колкото и това да не се харесваше на рускинята. Дайте й на нея зима. Да седи на студа, да мръзне, да пие много, и това всичкото да й доставя удоволствие. Руска му работа. Като споменах пиене, точно към него се бе запътила героинята. Повода не беше ясен със сигурност, но на всички каза, че ще е по случай края на зимата.
Влезе в „Хистерия”, като огледа внимателно помещението. Като на филм през мислите й минаха всички пъти, в които се бе напивала тук, и абсолютно всяко място на което бе повръщала. Бе плашещо. Отмести погледа си настрани, като фокусира прекалено позната руса коса на бара.

- Славович! – каза Настя, докато се приближаваше към нищо не подозиращата Мира.

Мира Славович. 20 години. Ирландка.
Блондинка. Червен дъгач.

Навяха я спомените за отминалата отдавна мисия в Дъблин. Мира още беше тийнейджърка. Не че сега не беше, но тогава беше просто нещо нечувано и невиждано. Спомни си красивата дъга която бяха направили двете заедно. Ох, минало..

Седна на бара до Мира и помаха на познатия й вече барман да й донесе обичайната напитка – водка.

-Кого виждат очите ми-възклинах развеселено и рязко се обърнах към Анастасия-не си се променила, момиче.
Засмях се, от доста време, искрено и протегнах ръце към позната жена, стояща пред мен. Цяло чудо бе, че се засякохме, макар да бе дискотека. Казваше се, абе думата приличаше на "истерия", но така и не си направих труда да запомня името. Маловажни работи. С Настя имахме дългогодишно и доста добро, даже завидно приятелства като вземем на предвид нейната разсъдливост и прямост с моя инат и себичност. Страхотна картинка а? Имаше руска кръв, което обясняваше част от характера й, но ми допадаше. Весела, безгрижна, доста често сериозна, но ме разбираше и когато бяхме на мисия в родината, в Дъблин по конкретно, показа страхотни способности. направихме най-силната дъга, а цветовете бяха ярки и се задържа повече от един ден.
Забравих напълно къде се намираме, че бармана чака бакшиш, а мартинито чака да бъде изпито, забравих колко години не се бяхме виждали, и както, когато бях малка, хванах ръцете й и я обсипах с въпроси. Може би изглеждах глупаво, леко обсебено, но когато една от така или иначе малкото ми приятелки идва, няма как да остана равнодушна.
-Не знаех, че харесваш такива места.
Сега оставих време на очите ми проницателно да огледат и запомнят детайлите по Настя. Рошавата й коса, спускаща се до кръста й, бялата, накриво облечена риза, неправилно закопчаните копчета. Небрежен, секси стил. Аз не притежавах никакъв.

Мира беше все същата. Настя можеше да се обзаложи, че въпреки пораснала тя все още беше онова малко дяволче с което се бе запознала преди 5 години. Онзи нрав.. Трудно можеше да се пропусне. Рускинята толкова се наслаждаваше на акцента на Мира. Беше очарователен.
Бармана – Алексей донесе бутилка руска водка от задната стая, къдете беше склада на заведението й я постави на бара. Настя извади няколко банкноти от джоба и и му ги набута в ръката. Поляка се засмя и се зае с поръчката на новопристигнала червенокоска. Анастасия се усмихна широко, и прокара ръка през чорлавата си коса.
- Вземи си и ти нещо! – смигна му тя и се настани на свободния стол до Мира.
Наистина тя не се бе променила. Беше си все същата. Не можеше да каже това за себе си. Беше сама. Нямаше го Андрей, нямаше го и сина й – Николай. Липсваха й. Минаха толкова години, но тя още мислеше за тях. Всяка минута, всеки ден..
- На здрови! – вдигна тост Настя на родния си език с ясно изразен акцент, и съсредоточи вниманието си върху Мира. – Не харесвам такива места, те ме харесват. Тук са всички познати.
Започна да изрежда имента на всичките познати от бара който бяха там в момента, като разказваше накратко как се е запознала с тях. Алексей, Дмитрий, Саша, Катерина, Лиана, и всички други бегло познати физиономии.
- Ами ти?! – попита Настя след като привърши с празните приказки за своите познати. – Какво по дяволите правиш тук? Защо не си в Дъблин?

Мълчаливо наблюдавах сръчните й движения, как се усмихва и държи, но долавях някаква горчиви и скрита болка. Скрита в едва доловимата й усмивка, в подаването на банкнотата, в изреждането на имената, дори в говора й. Открих я. Онази малка частица пагубност, болка ако щете я наречете, но ме плашеше. Едновременно ме плашеше, но събуждаше любопитството ми, едновременно се страхувах, но умирах да разбера кой бе виновникът. Настя беше вече пораснала. Не беше онова влюбено момиче, което със своята лъчезарност оправяше и моето настроение. Ами ако беше станало нещо с Андрей? С малкият й син? Познавах ги бегло, само по физиономия, най-много да сме си разменили няколко реплики.
Вниманието й изведнъж се насочи към мен и когато чух името Дъблин остра болка ме проряза и пред очите ми изникнаха най-неприятните спомени.
-Отдавна напуснах този смотан град. Не си заслужава.-последното почти изкрещях в ухото й, тъй като музиката бе усилена на мах и продънваше ушите ми. Взех мартинито и го изпих на екс пред изумения поглед на Настя. Не беше свикнала да ме вижда такава. Е, не само тя се е променила.
-Не познавам никого тук.
Видях,че наостря уши и не бе чула думите ми, затова я придърпах към себе си и изкрещях достатъчно силно, че повечето хора покрай нас се обърнаха любопитно. Изчервих се, но някои се усмихнаха и продължиха да кършат тела под звука на музиката. Когато отново станах невидима, заговорих с по-спокоен глас.
-Ами ти Настя? Знам, че има нещо и ако не ми разкажеш, кълна се, ще те убия.
Заканих се и със смешен жест прорязах гърлото си. Очите ми светеха, бузите ми бяха поруменили и усетих леко да ми се вие свят. Засега бях добре. Засега.