Re: Изоставеното селище

by Гейбриел Фарел Пон Авг 29, 2011 9:44 pm

След сестра си, и Гейб бе напуснал къщата. Не се тревожеше за нея особено много сега след като беша навън. Пък и не трябваше постоянно да мисли за нея. Наистина, беше по-малка от него, но не беше дете - щеше да се справи и сама ако нещо понечи да й се случи.
Той потърка глава. Знаеше, че трябва да престане с това натягане винаги да я пази. Наистина ставаше досаден. А и беше като зависим от нея. Беше типичното кученце, мъкнещо се след господарката си. Какво ако я оставеше да си троши главата? Дори и да се опитва, той не може винаги да я пази, а тя не може винаги да си остава беззащитната, ненаучена на самотек сестричка.
- Край. - промърмори Гейб.
Вече нямаше да следи толкова стриктно всичко, което Ониксия правеше. Щеше да отдели малко време за себе си. Което обаче не означаваше завръщане към старата му същност.
Синеокия мъж се огледа. Намираше се...къде точно се намираше?
"О я стига Гейбриел. Живееш тук от толкова време, а не знаеш къде си. Разбира се, че знаеш. Навремето си играеше тук. Когато...не беше обградено от дървета."
Наистина беше идвал тук като малък. Но го помнеше малко другояче. Не всичко бе изглеждаше като кората на дърво и къщите определено не бяха в стволовете на огромни дървета. Демонът въздъхна. Всичко на този свят се променяше. Той беше живо доказателство. Без да се замисля, изпускайки една тиха въздишка, Гейбриел седна на едно каменно блокче, навярно отчупено от някогашните каменни колони, на които се крепеше това селище. Не знаеше какво го бе довело в тази мрачна част на Раелейн. Може би желанието за осмисляне на себе си и приоритете си на спокойствие? Нее, едва ли. Той не обичаше да е сам. Падаше си комуникативен тип.
Изведнъж зад себе си чу шум. Подскочи, гледайки към посоката, от която чу звука.
В следващия момент се засмя на глупостта си. Беше момиче. Просто момиче.
- Какво те води насам? Към тези мрачни краища на Чудатата ни страна?
Може би бе малко нетактично така направо да пита, но наистина. Това не беше нормално място за...момичета? Дали?

by Bess_Flint Вто Авг 30, 2011 1:20 am

Невероятно! Това място бе прекрасно! Бес трябваше да признае, че не очакваше да види такава красова в този свят. Не и след всички онези разочарования, които я посрещнаха на претъпканите улици. Но тук... тук беше тихо и самотно, без крещящи типове и без шума, който предоставяше всеки град. На Спот явно също му харесваше. Още когато бяха навлязли в този старинен град той се бе отправил да разузнае всяко едно кътче от него.

А какво всъщност ги бе довело тук? Просто-Бес все още се надяваше да намери начин и да се върне в предишния свят (въпреи че там не я чакаше много), дори вече да бе станало пределно ясно, че никой тук не знае нищо по тази тема. Забравяйки за малко за всичко, момичето се впусна в бясна надпревара с кучето като прескачаха дали огромните корени на дърветата срастнали със сградите или някоя и друга канара, или пък се катереха по каквото им паднеше. Хвърляне на пръчки, премятания... всичко това, докато не се чу шум.

И двамата застинаха като попарени. Спот се приведе към земята и ушите му почти се залепиха за главата му, когато гърлен и ужасяващ звук започна да излиза от него. Бес се огледа набързо и най-после успя да фиксира момче... или поне приличаше на момче, около 20-21 може би... Той бе прекалено изгубен в мислите си, за да успее да забележи момичето и нейния спътник. За момент тя се поколеба какво да направи, но кучето бе право-по-добре щеше ако се изнижат незабелязани.

И така, леко по леко, почти бяха успели да се измъкнат незабелязани, докато Бес буквално не ритна една от по-големите канари, като не се съобрази с разстоянието. Нямаше време нито да извика или да каже няколко думи на този камък, защото Спот излая и застана пред нея, все едно я защитаваше от нещо, а пък гореспоменатото момче се обърна към нея и някакви думи се чуха. Той изглеждаше странно приятелски настроен и Бес реши, че ще пробва всичко да се размине. Затова тя съвсем леко докосна задния крак на кучето и то веднага се поуспокой малко или поне се преструваше на спокойно.

-Мрачните места привличат мрачни хора...- Каза момичето в отговор като разреши на малка усмивка да се качи на усните ѝ.- ... Но аз не намирам това място за мрачно. Да, вярно, че може да са загинали много хора тук, а и все пак е почти необитаемо... но въпреки тове е съвсем слънчево. А колкото до Чудата ви страна... няма спор тук. Определено е странна, а да не казвам, че жителите ѝ са още по-странни, ако това е възможно. – Бес огледа още веднъж мястото, само за да се увери в собствените си думи. Спот най-после седна, но въпреки това не изпускаше непознатия от очи.- Ами ти? Едва ли това място е най-подходящо за размисли? Няма ли да е по-добре някаква обикновенна опитомена полянка?

Езика ѝ отново почваше да се развръзва. Приказките не бяха силната ѝ страна или поне когато ставаше въпрос за приятелски разговори. Та дори с най-близките си повечето думи, които обменяше бяха хапливи и доста често досадни. Но какво да се прави... Да се надяваме само, че прямостта ѝ няма да я вкара в някоя беля.

by Гейбриел Фарел Вто Авг 30, 2011 7:02 pm

Ауч! Току-що бе попаднал на момиче, което май изобщо не искаше да се намира тук. Е, не можеше да я разбере, но това вероятно се дължеше на причината, че е тук откакто се помни, че не помнеше някога да е живял на друго място, а и нямаше амбиции честно казано.
Но тя, виж, тя беше друго нещо. Изглежда не беше местна. Беше "пропаднала в заешката дупка" както му казваха всички. Опита се да погледне това място, цялата тази страна през очите на човек, различен от типичен кореняк като него. Може би първоначално щеше да му бъде странно, но щеше да свикне.
И тя щеше да свикне. Нямаше друг начин. Нямаше друг избор.
-... Ами ти? Едва ли това място е най-подходящо за размисли? Няма ли да е по-добре някаква обикновенна опитомена полянка?
Гейб се засмя. Въпреки факта, че изглежда не се чувстваше комфортно в Раелейн, момичето май си падаша бърборана. Или по-скоро изразяваше непрязънта си по доста странен начин.
- Ще ми повярваш ли ако ти кажа, че почти съм отраснал на това място? - изведнъж стана сериозен демонът - Че го помня, когато още имаше малки дечица тичащи наоколо и възрастни, които да ти се карат, когато направиш пакост... Идвах тук всеки ден, когато бях малък. Имах приятели. После ги изоставих. Спрях да идвам в града. Един ден чух, какво се е случило.
Не искаше да се връща назад в спомените си. Това беше нещо, за което Гейбриел не искаше да се сеща. Не се гордееше с реакцията си тогава. Тогава беше като камък. Изобщо не му пукаше, че цяло едно селище е било унищожено. Беше се държал като кретен.
- От скоро започнах да идвам тук винаги, когато можех. Просто не можех да повярвам. Този град беше толкова жив...Сякаш си имаше свой собствен дух, който никой не може да пречупи. А виж какво стана. Изравниха го със земята, унищожиха живота на стотици... само за да построят дървените си колонии. А накрая го изоставиха.
Последните думи бяха изречени с отчайваща простота сякаш бяха нещо нормално.
- И до днес, гледайки този град ми е някак носталгично.
Сините му очи бяха станали като повърхността на езеро. Гладки и студени.
- Извинявай. Сигурно не те интересува историята на това място. Сигурно не искаш да си тук. Но честно казано не знам да има път нагоре. Може би има, но аз не съм достатъчно заинтересован да го търся. А и не съм достатъчно мъдър за да ти отговоря. Познавам страната до там, докъдето се простират интересите ми. Те не стигат до излизане на горната земя.
Не че искаше да бъде груб. Просто винаги бе искрен. Наистина не знаеше да има изход, но както каза - може би просто не се беше интересувал достатъчно.
- Извинявай. Нека започнем отначало. Аз съм Гейбриел. Не знам какво ме кара да мисля, че би се съгласила, но какво ще кажеш да ми правиш компания? Напоследък в Раелейн има доста малко живи създания, които да се срещне човек. Разкажи ми, защо не искаш да си тук?

by Bess_Flint Вто Авг 30, 2011 10:10 pm

Смехът не беше в списъка на очакваните реакции, който Бес си бе съчинила на ум. Очакваше нещо по-бурно, но все пак не остана толкова разочарована, колкото си мислеше. Когато за първи път видя момчето (може би преди 5 минути вече) не бе очаквала да получи от него урок по история. Но както по всичко изглеждаше скоро нямаше да успее да се върне в света, на който познаваше почти всяко едно интересно кътче. Момичето бе добре наясно, че за да знае бъдещето, на каквото и да било, първо трябваше да знае историята. Това беше и причината да не прекъсне младежа в неговия явно емоционален разказ.

Бес не беше от тези, който показват състрадание или съчувствие, или каквото искате го наречете. Той не правеше изключение от това правило. Но пък разказът му беше добър, толкова добър, че когато момичето огледа за пореден път запустялото място, сякаш можеше да види всеки един детайл, който той спомена. Тръпки я полазиха. Тя никога не е била от типа, който обича навалиците и пренаселените места, точно това ѝ бе харесало и когато стъпи тук. Но всеки харесва различни неща, благодарение на преживяното през целия си съзнателен живот. Може би той имаше много скъпи за него спомени, които това място криеше. След секунда Бес върна очите си на него, а Спот се размърда малко, но продължи да стой тихо и кротко.

-Мястото не е толкова пусто, за колкото го мислиш.- Промълви момичето и се отправи към един по-обемен камък на няколко крачки от момчето и седна там. В главата ѝ започнаха да се заформя малък план, който за да се осъществи щеше да ѝ се наложи да остане в този град още малко. А колкото до коментара, който направи туко що относно това място... Бе прекарала достатъчно дълго време сред неестествени същества и можеше с чиста съвест да каже, че тази земя бе все едно обладана. Или много хора я посещаваха по-често, от колкото те предполагаха, или просто имаше същества, които обитаваха този град, но все още не бяха решили да удостоят с присъствието си новодошлте. – Бес Флинт и отговора ти вече ми е до болка познат. – Трябваше да отбележи, че предпочита хората, които са директни и по отговора му за изход от този свят станаха ясни две неща за младия мъж. Първо –той бе точно от този тип хора, които не си играят много с думите освен ако не е нужно. И второ- определено бе от тук и обичаше родината си, дотолкова, че ако Бес продължаваше с коментарите си сигурно можеше да го вбеси до неузнаваемост. – Тук гришиш. Този свят е презизпълнен с незначителни,еднакви и несъбуждащи интереса хора. Освен ако тях ги считаш за мъртви-да, този свят е доста призрачен. – Още със самото си идване тук не бе попадала на почти нищо друго освен гореизброените. А колкото до другия му въпрос определено не беше в настроение да говори за лични работи (нито сега, нито никога). Затова бързо реши да се измъкне по лесния начин. – Ако ти, Гейбриел, попаднеш в свят,за който не знаеш нищо и буквално си бил отвлечен от предишния, който ти е бил много скъп, ти как би се почувствал?

by Гейбриел Фарел Нед Сеп 04, 2011 3:49 am

- Знаеш ли тази техника няма да проработи. Не съм заинтересован от попадането в друг свят.
Той повдигна рамене незаинтересован. Не беше мислил по този въпрос, но и не смяташе. Гейбриел се приближи към момичето, което ако не паметта не му изневеряваше не беше казала името си. Наклони се леко към нея и прошепна:
- Не съм точно типът момчета, които си търсят белята. Преди бях, но това е затворена страница за мен.
Не му се стоеше тук повече. Може би някой ден отново щеше да се засече с това недоволно момиче. А може би нямаше. Кой знае.. Може би щеше да намери начин да се върне на скъпоценния си свят.
Дори и да беше станал добро момче, това не гарантираше, че ще се държи мило с околните. Просто вече не правеше глупави и необмислено постъпки. Но в отношенията си с хората пак си беше същия кретен. Единствената му слабост беше Ониксия. Единствено пред нея беше този, който наистина беше. Единствено пред нея разкриваше душата си. Другите, е какво го интересуваха другите?
Както и да е. Той просто трябваше да се разкара от това място. Не му действаше добре, компанията не му беше особено приятна. На кой по дяволите, би му било приятно някакво куче да му ръмжи насреща? Това беше просто нетърпимо.
- Само едно нещо ще ти кажа - прошепна Гейб близо до ухото на момичето - повече хора казват, че белята сама ги намира. Е изненада - не е вярно! Всички ние сами си навличаме неприятностите. Или поне в моя случай беше така, а повярвай ми аз съм виждал много беди. Сега ако ме извиниш мисля да отлитам. Не съм си представял разговора си с друго човешко създание точно така. Така че чао чао и приятна разходка из тази прекрасна...о извинявай, аз-не-я-харесвам страна.
Беше явно, че усмивката му не беше изобщо истинска. За което той нямаше вина естествено. Грабна якето си, което беше захвърлил на един камък и си тръгна така както бе дошъл - незадоволен от страна на контакти и незаинтересован от страна на исканията на младата дама. Ако беше от онези момчета, които нарочно се държат така с момичетата, в момента щеше да си мисли "Ооо да, какъв готин пич съм аз!"
Истинска усмивка се появи на лицето му. Нее, той не беше такъв. Просто наистина не се чувстваше комфортно сред компанията на тази госпожичка, която ясно изразяваше недоволството си от Раелейн.

by Sponsored content