Re: Езерото с фенерите

by Алвиел Сря Авг 17, 2011 2:48 am

Многобройните трепкащи светлинки не спираха да се носят спокойно в тихите приветливи води на езерото. За тях някак всичко изглеждаше толкова лесно и опростено. Просто се бяха оставили на течението, а благодарение на отражението си във водата жълтата им светлина се бе разпространила още по-надалече.
С един поглед на цялото това място можеш да забележиш колко е перфектно за някой любовен роман, където героите танцуват на фона на някаква блудкава балада..Мхм, май не споменахме и за розовите цветчета, падащи от тъмно синия небосвод.
Но всичко това бе една фантазия, което всъщност би било успокоително за анти-романтиците.
След приблизително три секунди, измерени по най-нелогичния възможен начин, нещо успя почти изцяло но развали идеализираната обстановка, в която Ал напълно успя да се самозабрави. И въпросното нещо бе предполагаемо камъче, което току що бе цопнало в езерцето и б накарало водата да се развълнува..може би прекалено много, отколкото трябваше.
Тъмните маслинови очи останаха впити и съвсем концентрирани върху водните кръгове, което нямаше как да бъде забелязано от друго лице, тъй като двете черни точки отново бяха закрити от досадните своенравни кичури, принадлежащи на същия собственик.
Ако разбира се, се водеше собственик н косата си, тъй като така и не се убеди в това. Дали с дължеше само на факта, че бе крайно предубеден спрямо логичното мислене?
Ако въобще искаше да опита да следва пътя на логиката, то вероятно вече трябваше да си е задал въпрос от рода на „Кой бе причината за провала на водната идилия?”, разбира се, отговорът беше ясен – камъкът. Но може би не беше камък, тъй като нямаше доказателство за това. Но както и да е. досадната логика щеше да постави следващия си въпрос: „А кой хвърли камъкът?”, ето затова Алви не бе голям почитател на логиката, все задаваше въпроси.
На кого му бяха притрябвали нейните въпроси? Защо беше нужно да се търсят отговори за тях? Това бе абсурдно. Напълно излишно. Щеше да е по-добре всячески да си губиш времето, стига да не се доверяваш на логиката. Тя бе враг номер едно, не помагаше на никому. И въпреки това, всички постоянно я търсеха.
„Къде е логиката?” – питаха. „В това няма логика.” – казваха. А беше ли упоменато някъде, дори на пингвински език, че във всяко нещо трябва да има логика? Тук Ал бе на твърдото мнение, че не е седнал, а е прав, въпреки, че в момента реално беше седнал…при това на не особено удобен ръбест пън, под който сякаш живееха таралежи. Да, бе по-логично да са катерици, но пък Алви искаше да бъдат таралежи, защото…на логиката така не й изнасяше. И пак той щеше да спечели.
- О. – не бе особено ясно дали под формата на обикновена буква от нормална азбука, или като някакво подобие на възклицание, но факта, че се откъсна от устните на тъмнокосия младеж го караше да си мисли, че отново говори на мълчаливия пън под себе си.
- Сетулка-охлюв. Очарователно. – смотолеви отново той, като се загледа в прииждащата светлинка, напълно различаваща се и по цвят и по яркост от тази на фенерите плуващи в езерото. Всъщност това, което Ал виждаше по нищо не се различаваше от най-обикновените светулки, които дори хората бяха виждали..само че за същество, като него бе нещо типично да дава неистински имена на нещата около себе си.
И всичко това отново, за да накаже всеобщата логика. Хахаха – Кой се смее сега?

by Джо. Сря Авг 17, 2011 7:46 pm

Слънцето изпиваше поредните си глътки ден, преди да се скрие зад огромен, пухен облак. Златистото му сияние бе покрило земята като сватбен воал. Калиеса стъпваше по окъпаната в злато трева, а лицето ѝ се къпеше в свежия въздух. Носеше сандалите си в ръка и босите ѝ ходила поемаха от масажиращата натуралност на земята. Дългата пола се заплиташе около краката ѝ, решена да доведе момичето до сблъсък с гравитацията. Решението ѝ да дойде тук се появи като естествен резултат от появилата се депресия, след случката със стъклата.
Калиеса рядко си позволяваше да изпада в подобни състояния, но понякога се сещаше за предишния си живот и колко брутално ѝ бе отнета онова напълно човешко чувство за страх от смъртта. В подобни моменти се затваряше сама вкъщи, докато драмата премине, защото не понасяше да се показва унила пред другите. Но вчера се случи непредвидена ситуация, която я разстрои така, сякаш беше в напреднала бременност и всяка малко подробност я караше да избухва в сълзи. Беше към десет вечерта - тя обичаше да седне на верандата си с бутилка бира и хубава книга. Понякога се чувстваше като пенсионерка, но като цяло беше любимата ѝ част от деня. Беше се зачела в някакъв уестърн с меки корици и така се беше вживяла в книгата, че стискаше шишето, без да го поднася към устните си. Когато точката на напрежение удари най-горния регистър, тя стисна силно и бутилката се спраска в ръката ѝ - беше забравила да прецени силата си, която като вампир се бе увеличила многократно. Тя изруга грозно - кой щеше да я съди в тази пустош? - и скочи на крака. Няколко парченца стъкло се бяха забили в дланта ѝ. Кръвта се стичаше обилно, макар че тя не изпитваше болка. Знаеше, че ако ги изтегли от плътта си, раните ще се затворят от само себе си след няколко минути. Но не го направи. Известно време се взира в стичащите миниатюрни реки от кръв, накрая започна да усеща неприятно изтръпване и замайване. Сложи ръката си под студената струя вода на мивката в кухнята и внимателно измъкна стъклата - не бяха особено малки, затова не се нуждаеше от допълнителни инструменти, за да извърши "операцията". След това се върна, за да почисти останалите стъкла, останали разпилени около мястото, на което така бе наслаждавала на умело написаната престрелна. Беше изгубила желание за четене. Чувстваше се отпаднала, заради загубата на кръв, скоро щеше да почувства и жажда, но тя потисна инстинктите си и си легна.
И ето, че сега се намираше тук, сред спокойствието на природата и усещаше как малко по малко се пречиства от негативното преживяване. Вероятно утре щеше отново да е добре - усмихната и изпълнена с опитмизъм, каквато беше попринцип. Макар в книгите, вампирите често да бяха представяни като зли същества, Калиеса не се приемаше като такова - стараеше се да не се бърка в чуждите работи и като изключим, че трябваше да убива, за да се поддържа жива, не върше никому зло. Сигурно някой щеше да каже, че убийството е достатъчно зло, особено за другия участник в ритуала, но тя смяташе, че е донякъде оправдано и се стараеше да не бърка в раната с излишни философски разсъждения. Съдбата ѝ бе наложила този начин за преживяване и толкова.
- Пак се отнесох - каза гласно тя, но не се притесни от това - не виждаше да има някой наоколо, който да я чуе, а и да имаше, какво толкова? Тя си хареса едно място на брега и седна. Ръката ѝ намери заоблен камък и без дори да помисли какво прави го запрати към повърхността на езерото в онзи любим на малчуганите стил - "жабка". По пътя си разбута няколко фенера и Калиеса изпита известна вина, че се бе оказала в такава разрушителна позиция за природното равновесие, но тя се разсея, когато камъкът намери къде да цопне и потъна безшумно. След няколко минути следите от деянието ѝ щяха да са изчезнали напълно.

by Алвиел Сря Авг 17, 2011 10:56 pm

Внезапно слабата жълто-зелена светлинка промени своята собствена посока, отклонявайки се от досегашния си маршрут и съвсем светкавично успя да заобиколи главата на Ал, сякаш беше просто един кошер с работливи пчели. Непредвиденото действие на светулката-охлюв накара младежът да се извърти едва ли не на 180 градуса, а за целта очите му станаха почти бели..и всичко само за този очевидно неуспешен опит да проследи пътя на малката светлинка.
Тя разбира се, вече бе съвсем изчезнала. Също като водните кръгове от преди малко.
Скоро Ал осъзна, че застинал в същото нелепо положение от преди секунда-две и понечи да смени позата си, ала без успех. постоя така да кратък период от време, през което просто реши да се заслуша в заобикалящите го звуци. И макар да не бе упоменато никъде черно на бяло, това създание имаше наистина чувствително уши и лесно различаваше всеки звук наблизо, независимо къде бе скрит той.
След многото звуци обаче, андрогина долови нещо, което всъщност рядко долавяше. Или просто не бе чувал скоро.. Приятните и леки умерени стъпки на боси нозе, които накрая изглежда откриха крайната си точка, защото шумът бе прекъснат сякаш от нищото.
Това малко или много подсказа на Алви, че е изминало известно време и май ще му бъде по-удобно, ако за миг забави за киборгската си същност и си върне нормалната позиция върху дънера. За тази цел обаче му бяха нужни и двете ръце, с помощта на които най-после успя да върне тъмната си главица в правилното положение, спрямо пропорциите на тялото...Ах, тази проклета логика! Защо трябваше вечно да се намесва в живота му? Ето нещо нечестно. Макар че нечестните неща в живота, бяха далеч повече от честните.
- Добре, добре. - съгласи се сам със себе си, след което погледа му засече една не особено далечна фигура, от части закриваща чистия воден пейзаж пред очите му.
Тук логичната реплика „Това е момиче“ никак не бе правилна, защото винаги имаше милиони други варианти, които можеха да са това, което виждаме. Тъй като не винаги всичко, което виждаш е такова, каквото го виждаш, нали?
- О! - и ако не бе този път сто процента под формата на възклицание, със сигурност щяхме да усетим дежавуто, или повтарящото се действие от преди малко.
Естествено не бе сигурно, че и това красиво и гласно "О" отново не бе отправено към г-н Пън, все още пригоден като "удобна" мини-пейка, само че това си е вече реално друга тема, изцяло отделна от настоящата такава. Стига да не попитате каква беше тя...
В интерес на истината в последните няколко секунди Ел изглеждаше прекалено концентриран, за да си говори с дънера под себе си. дългите му черни мигли бяха намерили пълен покой под спуснатите изцяло клепачи, което можеше да значи само едно...или поне така се предполагаше.
Не че за да открие някой шум, на Ал му трябваха и секунди концентрация, само че вероятно всичко се дължеше на това, че просто андрогина не бе открил онова, което търсеше и се предполагаше, че трябва да бъде там. Затова бе и възклицанието.
Наистина не го намери. Защото реално го нямаше.
Звукът от живото и мелодично тупкане на едно сърце...просто липсваше тук.
А вероятността изпречилата се пред езерото девойка да е мираж бе прекалено малка, нищожна.
- Колко нелогично... - измърмори отбелязвайки своето странно възхищение, поради факта, че нещо освен него не подлежеше изцяло на отвратителната логика.
В следващият момент Алви почувства непреодолимото желание да потвърди новооткритата си истина, за да може след това спокойно са изпадне в пристъп на нелогична радост.
„Рентгенови очи“ , достатъчно бе само да си го помисли и те веднага се задействаха, сякаш само това и чакаха.
По принцип не бе особено тактично и правилно от страна на андрогина да използва дарбата си без предупреждение, но пък „всичко вимето на каузата“, а каузата му не можеше да чака.
Всичко щеше да отнеме само миг..Колкото онези две черни точки да се концентрират в областта на диафрагмата и..да открият обекта, който търсят. Да, всичко ставаше за наистина отрицателен период от време.
- Истина...истина...Истина е!? - и за капак на нелогичните събития, следващи едно след друго...Как бе възможно едно вече спряло сърце да накара едно съвсем необезпокоявано до този момент буквално да се разтупти, както шаран би се бунтувал извън водата? Та на Ал му бе отнело доста време, около зяла минута, за да възвърне нормалния си дихателен ритъм. А непосредствено след този момент се изправи и като истински киборг, излязъл от контрол по време на пробния си период, той се запъти право към нищо неподозиращата особа с дълга пола, изпъвайки единия си показалец напред. Скоро, след като напълно бе изтрил цялото разстояние от дънера до момичето, Алви съвсем несъзнателно продължи да скъсява, докато вече не остана нищо за скъсяване и изпъкващия му пръст не се допря в гърба на непознатата.
И чак когато тя извърна глава към него, той се осъзна, поне от части и все още като автоматична машина изтегли леко назад черната си грива, която едва ли не влизаше в очите на отсрещната особа и вероятно й създаваше изключително много неудобства.
И ето ви последното странно нещо в този пост - Вместо обичайното за Ал смущение да го обземе напълно и накара отново да се скрие в дън земя...той за сетен път в последния час и половина бе застинал на място, без да издава никакви бегли признаци на живот. Като изключим черните му очи, които в момента бяха толкова искрящи, че можехме и да поспорим върху това дали черния цвят може да ослепи някого.

by Джо. Чет Авг 18, 2011 3:35 am

Беше тихо, беше спокойно. Беше... неочаквано. Кали подскочи от неочакваното докосване и се обърна рязко. Не бе очаквала да види никого тук и присъствието на непознатия я стресна.
- Здравей?
Прозвуча като въпрос, един вид - как мога да реагирам в подобна ситуация? Определено не всеки ден се случваше да я изненадат така, в гръб. Не я притесняваше толкова чуждото присъствие - като вампир можеше да се грижи за себе си и то отлично. По-скоро онова чуство на прекъснати мисли и разголеност; както когато се събудиш и приятелите ти ти кажат с извинителна усмивка, че си говорил на сън. И започваш да се питаш какво точно си казал, което не е трябвало да чуват.
Все пак се усмихна, защото не искаше да изглежда раздразнена или нервна от появата на непознания. Той не изглеждаше да хаби движенията си, защото позата му можеше с усмех да му извоюва победа в онази игра, в която трябва да замръзнеш на място и да не мърдаш, докато човека със завързани очи се опитва да те намери.
- Казвам се Калиеса Навара. - "И мога да се защитавам при нужда", добави наум и я напуши смях. Вече беше убедена, че нещо става с нея, ако един вампир въобще можеше да се похвали с телесни промени. Но ако приемем, че можеше, то тогава Калиеса я бе "ударил хормонът", защото всяко друго обяснение за странната промяна на настроенията ѝ, би било недостатъчно.
Обикновено не правеше добро първо впечатление - бе или твърде мълчалива, или твърде бъбрива; твърде невъздържана или пък показваше лисна на каквато и да е емоционалност. А понякога просто убиваше хората, с които срещаше, макар че това можем да отминем с тактично извръщане на главата. Някои неща бяха по-добре, когато не се коментираха.
Сега Кали се запита къде ще се издъни този път, но без да се притеснява излишно от този факт. Нямаше какво повече да стори, освен да приеме факта, че не може да се промени. Пък и трябваше ли? Живите същества бяха много по-многопластови и ако някой смяташе, че може да прецени човек от първата среща... е, прав му път. Тя се усети раздразнена от мислите си и ги прогони, отваряйки ново място в паметта си, в случай че непознатият решеше да се представи.

p.s. прощавай за закъснението и обема, но си изпуснах музата някъде.

by Алвиел Чет Авг 18, 2011 5:01 am

Добре, ако в момента не се чувстваше ужасно гузен, поради неналични да който и да било причини. Може би вече отдавна щеше да е заподскачал от радост, като дрогиран заек на чаено парти.
Но, съгласете и с факта, че не е никак лесно да си киборг. А още по-трудно е да се мислиш за такъв. На кой би му било приятно, ако знае,че движенията му са ограничени, когато всъщност не са?
И стига само някоя птицечовка да бъде така добра и да боядиса в кафяво Ал, то той без проблем ще бъде взет именно за роднина на стария дънер, или онова дърво на края на отсрещната алея, която всъщност не съществува...но домашното ви ще е да си я представите сами.
Отново връщайки се на темата, която си няма собствена тема...трябва да кажем, че Ал току що бе възвърнал чувството си за самосъхранение и от части това за тактичност, като бе придърпал някак насилствено ръката с пръста, който продължаваше настойчиво да упражнява странен тип физически контакт с другата присъстваща персона. Е, поне андрогина се бе убедил напълно, че не е мираж, а реално съществува...Макар и никога да н бе късно да се окажеше обратното на вече доказаното.
- Ка-ли-е-са? - издаде на срички Алви, сякаш цялото му същество бе забравило да изключи рекордера, който всъщност никой себеуважаващ се киборг не би трябвало да притежава.
Странната фигура с нетуптящо сърце пред него обаче не изглеждаше да е съвсем добронамерена към разрушителите на нечие чуждо спокойствие, към които Алвиел можеше спокойно да бъде причислен. Ах, да му имам ума, как можа да прибави още едни грях сред вече натежалия списък, който с годините нарастваше ли...нарастваше...
Вече и ума не му го побираше кога ще намери достатъчно време, за да изкупи греховете си, но това...бе част от твърде религиозното и католическото, а Ал не бе голям фен на нито едното от двете неща. Може би затова и никога не се бе озовавал в сграда, наричана "църква" или нещо подобно...О, само мисълта му звучеше толкова...зловеща и страховита.
- Аз - Аливел. - ненадейно измърмори чернокосия, който продължаваше да е все така невъзмутимо втренчен в дамата пред него. И на какво точно ли се дължеше това ненаподобяващо подобие на "кръговрат на веществата"?
- В смисъл, че така се казвам...разбира се, без сричката "Аз". - след рекордните няколко незначителни секунди, въпросното същество незаслужаващо прошка се обади отново, за да поправи неосъзнатата си грешка. Печатна грешка ли бе? вероятно мастилото бе заяло или бе напълно своенравно и действаше на свой собствен принцип, опитвайки се да възроди идеята на робото-говорящите машини...Но то грешеше. Никое мастило нямаше правото да причинява нещо такова на един киборг. Само го излагаше. Не че бе от голямо значение де, но не бе ли предостатъчно това, че Алви така или иначе не спираше да се излага.
Кой не би прикрил своята смахнатост? Единствен той.
Щеше да е добре, ако поне се извинеше на непознатата-позната затова, че така спокойно я бе обезпокоил, само че проклетия нов шум заприижда от някъде и напълно разсея подготвената церемониална реч за прошка пред олтар със жабки, но вместо розови цветя.
- Аз...мисля, че някой идва. -оповести своята немисъл, което надали бе нещо наложително.
И мина замина едва минутка, след което и на двамата участници в странен заговор, водещ се за разговор или подобие на такъв.. разбраха на кой е този шум.
- О, това е просто койот. - отбеляза със странна нотка на облекчение, сякаш се бе оказало, че старата вещица не готви заек по тайвански, ами патица по пекински.
И на горката му текуща "събеседница" не й стигаше това, а сега Ал изглежда щеше да продължи с пълните безсмислици, които по принцип говореше и които не се нравеха на никой от обитателите на Раелейн.
Защо ли...? (не отговаряйте, това е реторично-саркастичен въпрос)
- Между другото..ако случайно видиш моята оризова питка...моля те, не й казвай за сърцето си. - без дори да знае с точност каква питка го гонеше, Ал много добре съзнаваше, че ще я сънува още тази нощ, като се надяваше дори да измести напълно повтарящия се сън с киборг-а. Време беше за нова мода.
- Всъщност...Как така е успяло да пострада сърцето ти, че не издава този звук "Туп-туп туп-туп"? - реши да попита, издавайки част от любопитния си мечи поглед, след което приведе в ред мислите си, което означаваше точно обратното.
Че кой себеуважаващ нервите си индивид ще седне да подрежда мисли, по-разбъркани и от най-разбърканите? За жалост колкото и реторичен да бе въпросът имаше един единствен отговор.

btw -> извинението е прието безпрекословно

by Джо. Чет Авг 18, 2011 4:00 pm

Ето, че цялата разходка бе намерила смисъл - едва ли непознатият бе отгатнал нуждата ѝ от разтоварване, но във всеки случай се бе появил тъкмо на време. Явно се различаваше от повечето ѝ събеседници и това предизвикваше у нея най-малкото интерес.
Калиеса се засмя на въпроса му - за пръв път го чуваше поставен по този начин. Смехът се пръсна във въздуха и се разлетя като ято пеперуди. Малко ѝ оставаше да скочи и да плесне с ръце.
- Моят така наречен баща ме уби - обясни тя с усмивка. Не го каза по начин, който да печели съжаление; просто изложени фактите. Понякога се чудеше на странните взаимоотношения в семейството си. Е, поне ѝ бяха спестени досадните телефонни разговори, в които да я хокат.
- Тук съм отскоро, но активно разучавам местностите. И предишния си дом не познавах така, както Градините на Яспис. Ами ти често ли идваш тук?
Май не я биваше много в започването на интересни разговори. Още малко оставаше да заговори за времето. Винаги бе намирала тази трудност в общуването - прехода от общи към лични неща бе тънкост, която тя не умееше, затова циклеше на общите твърде дълго или скачаше в личните почти обидно нахално. Трябваше да приеме, че не е добра в инициативата, но поне се стараеше.
- Можеш да ме наричаш Кали, между другото - сети се да добави. Просто ей-така, изкочи ѝ в главата. Ето, че пак се върнахме на проблемите ѝ в общуването - ако някога бе имала гувернантки, то те сега щяха да въртят отчаяно глава и да цъкат с език на хаотичния ѝ подход.

by Алвиел Чет Авг 18, 2011 5:16 pm

О, но това беше повече от ужасническо. Всъщност беше ли или не беше? Не звучеше да е така, а и щом нарушаваше всякакви аспекти от логиката, значи беше нещо неповторимо прекрасно.
Въпреки, че по принцип Ал бе някак пристрастен към онзи ритъм "Туп-туп туп-туп", всяко нелогично нещо му бе прекалено на сърце, за да го намери за лошо или нечестно.
Макар и реално да не бе никак честно някой друг да ти отнеме този така ценен звук.
- Добре, Кали. - и сякаш твърде рано съгласил се да нарича непознатата-позната Кали, по лицето на андрогина се разля странната му усмивка, която твърде много засилваше ефекта "Аз не съм Мечо Пух, а най-добрия му приятел" и леко го караше да изглежда още по-налудничаво от който и да било път до сега.
Не че не искаше да продължи с анти-логичното си мислене, но реши да супер до тук. Не само, защото знаеше колко трудно е да си киборг със собствени мисли, а и защото би могъл да навлезе в твърде личното пространство на Кали, а това не бе тактично, никак даже.
- Мхм. Ал доста често идва тук, но не само тук, а навсякъде в Раелейн. - отговаряйки на девойката както си му е редът, Ал се замисли над това защо ли често му се случваше да говори за себе си в трето лице, но поредната немисъл бе изместена от друга твърде сложна за решаване дилема, състояща се в това дали той самият да разреши на събеседничката си да го нарича просто Ал, или не.
Може би му бе толкова трудно да реши, защото все още не беше напълно предубеден в истинността на ставащото и вероятностите да си има истинска събеседница от плът и кръв, която да го е издържала до сега.
В края на всички краища без начало обаче, Алви реши, че няма никакво значение как ще му викат, тъй като без друго никой никак не му викаше.
„-Ал, това..“ или „-Ал, онова..“ не присъстваше в ежедневието на андрогина, поради най-основната причина, че нямаше индивид, който до сега да е изрекъл името му, какво остава да го употребява често.
Вероятно, ако имаше онова нещо на име "семейство", което се предполагаше, че ще бъдат група от същества, като него, то тогава сигурно щеше да е другояче. Обаче по този въпрос никога не бе мислено, поне не от страна на Ал, който макар да е чувствал вечната липса на събеседник, никога не е изпитвал желание да разбере, защо той самият няма нещото, което повечето от другите създания имат.
Това вероятно се дължеше на един вече доста остарял сън, който обаче все още подклаждаше ужас някъде дълбоко в съзнанието на Алвиел. Във въпросния му сън, се бе появил един чудовищно-гигантски кактус, или по-скоро някакво същество, което приличаше досущ на мутирал кактус, излязъл право то някой уестърн, който в опитите си на "прегърне" Ал, можем да кажем направо, че го бе смачкал, след което бе изкрещял „Аз съм твоето семейство“. Това наистина накара андрогина, който по принцип не се поти, да се събуди не само мокър до кости, ами и на изкрещи толкова силно, че да успее да осакати красивите шарени прозорчета на Охлювната къща, която после седмици на ред бе принуден да моли да опрощение...
Но както и да е, скоро не си бе припомнял вероятно втория в списъка си най-ужасен момент от живота, затова си спеше спокойно, сънувайки тенденцията за повтарящ се киборг.
В интерес на истината, не на логиката, не би било приятно никому, ако семейството му се състои от чудовищни кактуси, които дори не знаят как да се прегръщат както подобава на един кактус.
- Както и да е..И ти можеш да ме наричаш Ал. - добави андрогина, след известно време, прекарано в позата "пауза на филма", което напоследък често се проявяваше, като типично явление по време на непринуден разговор.
- Обзалагам се и на 100-те си пръста, които нямам, че още не си видяла много от невижданите неща в Раелейн. - избивайки го на празнодумни твърдения с недоизказани завършеци от рода на "..като моята оризова питка, например", Ал по никакъв начин не се съобразяваше с възможните вероятности, че една нелогична дама може пък да харесва логиката и логичните разговори, които съответно Ал нямаше как да й предложи.

by Джо. Пет Авг 19, 2011 12:56 am

В спомените ѝ присъстваше едно момиче - наричаше се Джейн и имаше прекрасна руса коса. Джейн се бе присъединила към момичетата на Секула на петнадесет години и половина, за да припечелва пари за семейството си - беше толкова бедна, че никой нямаше да я взема за жена и тя бе решила, че е по-добре да намери някакво решение, отколкото да се отчайва и да чака да умре от глад. Това, което другите бяха взели за силен дух, надарен с кураж, се оказа лабилна психика, която не е способна да преценява адекватно ситуациите. Джейн полудя приблизително година след присъединяването си при проститутките.
Разбира се, ситуацията не беше идентична, но Алвиел напомняше на вампирката за Джейн с нейните странни приказки и собствен поток на мисли. Държаха я в имението, макар че понякога ги изнервяше, но като цяло всички я харесваха. Един ден просто изчезна. Сега Калиеса имаше теория какво ѝ се е случило.
- Не се съмнявам, че си прав - отвърна Кали по повод последната му забележка. - Затова продължавам да идвам тук Ето, че откривам нови неща все пак - добави развеселено.
Може би трябваше да превключи на същата станция, но сигналът не беше хубав и без това. Споменахме за проблемите в общуването, нали?
Беше като да се опитваш да сглобиш онази част от пъзела, която е съставена от почти еднакви части и ти не можеш да се ориентираш коя къде е - обикновено това беше небето или някакъв фон.
Беше по-добре да не се опитва да подражава на начина му за общуване. Пък и съвсем щяха да се изгубят иначе.

by Sponsored content