Re: Площада на Трептящия залез

by Касия К. Нед Авг 21, 2011 11:44 pm

На Площадът на Трептящия залез беше рано за такъв и очевидно не се извършваха никакви трептения. Поне не и нагледно. В интерес на истината, около един определен движещ се субект се разнасяше странна наелектризираща енергия, която не позволяваше на хората да се приближат твърде близо без да подскочат като ужилени от невидимо ято оси. Само тези с най-добро здравословно състояние и най-ранна степен на младост си позволяваха по-дълъг престой в близост до "живия ел. ток". Но все пак си беше болезнено начинание. Тази необикновена маса си имаше и източник на недружелюбност. И той не беше това, което се очаква да е скрито под толкова боцкащо покривало. Беше младо момиче с тъмновиолетови дрехи и странен поглед сякаш насочен към нищото и през него. А още по-странно явление бяха трите пухкави, бели котки следващи я в безупречна колонка с достатъчно разстояние опашка-муцунка. Походката им беше това, което караше всички да мислят, че всеки момент трите писани ще спрат с поздрав "Хайл Хитлер". Да, този марш от козина следваше девойката, независимо от ъгъла на завоите й. А те представляваха полу пируети с нотка на лека агресивност и видима дързост. Момичето все така уверено продължаваше да разцепва тълпата и то без да осъществява физически контакт. Както бе споменато - онази неприятна сила около нея тровеше от разстояние. И тази сила бе аурата й, попила отрицателното настроение. Отрицателно поради неизвестни причини и стечения на обстоятелствата. В животът на младата дама периодично се случваха всякакви неща и се изпитваха всякакви емоции. А темпераментният й характер не позволяваше тяхното притъпяване или забравяне. Душата съвсем нагло се отразяваше във всеки един невидим нюанс на аурата. Какво безочие!
- Какво безочие! - просъска на висок глас Касия, след сблъсък с един случаен минувач. Тя бе твърде не на себе си, за да поразсъждава над това кой кого е блъснал и кой на чий път се е изпречил. А и нямаше значение да продължава да негодува, все пак така или иначе не можеше да види виновника или предполагаемата жертва(това последното девойката го изключваше като вариант, при всички положения). Тъй като не последва друга реакция от страна на младата вещица трите котки послушно се наредиха пред нея в бойна готовност. Само, ако стопанката им дадеше знак и те щяха да се бият без излишни въпроси и без да се оплакват от вида на противника си. Домашни любимци бе последното нещо, с което да ги назовеш - те бяха войни, животни(и в метафоричния смисъл на думата)!

by Алвиел Пон Авг 22, 2011 5:22 pm

Колкото и немислимо нелогичен да бе Ал, в края на краищата дори той знаеше кога не е желан някъде, или компанията му е чисто и просто излишна. Естествено, в редки случаи на желание, дори това не можеше да го спре да нахалства, но в момента в мислите му изникваше въпросът за изчезналата светулка-охлюв, затова и андрогина реши просто така да изчезне, оставяйки своята не-събеседница да се любува на красивия езерен изглед.
След това внезапно изчезване, Алви бе забелязан да броди край площада на трептящия залез,въпреки че не беше по времето на трептящия залез...А какво ли правеше точно там?
Ясно бе, че не отива да си търси компания, защото това дори сред много хора би било непосилно...
- Ето я! Ето я! - възкликна двойно Алви и подскочи с вдигнатата си ръка, сочейки своята изгубена светулка-охлюв, като някое малко дете. Всъщност, дори не бе особено ясно дали това бе същата светулка, защото все пак светулки - много, при това все еднакви. Но пък според Ал това несъмнено и безусловно си беше същата онази светулка, която бе срещнал при езерото с фенерите в градините на Япис, а второ мнение по въпроса нямаше.
И така андрогина хукна след светулката, като разбираше нямаше и най-малката възможност да гледа накъде върви, защото трябваше да задържи изцяло вниманието и погледа си върху зелено-жълтата светлинка, която бе доста бързо и имаше вероятно да я изпусне, ако си позволи волности, като това да се разсее от целта.
По пътя си, разбира се, Ал срещна доста "юмруци" в коремната област, както и "ритници", които опитваха да го спъват, но така и не им обърна или отдели никакво внимание.
За доста отрицателно време, тъмнокосият младеж успя да с изравни с пътя на светулката и точно когато тя реши, че я преследват и е добре да полети по-високо, вече идеше забележителният момент за зрелищния скок на андрогина. Благодарение на него той успя да улови светещото нещо в шепи, а също и да се приземи не особено благополучно, срещайки се с трета страна...
Внезапно очите му се затвориха и тялото му леко се сгърчи, поради странните електрически вълни, преминаващи по него. разбира се, тъй като не знаеше на какво всъщност се дължи това, Алви сметна, че е заради същността му на киборг, което си бе нещо напълно в рамките на нормалното.
След известно време, изпарявайки се, той срещна погледа на една странна особа, която сякаш чакаше нещо/някой. До нея да отбележим,бяха наредени в комплект, три сладки бели пухчета, които с радост Ал се готвеше да поздрави...но взе, че сметна за лоша идея да се доближава, броейки кръвнишките им погледи. Как ли ме възможно някое толкова сладко същество да те гледа, сякаш си "Закуската на Айнщайн"?
- О, о.. - сепна се момчето, когато усети нещо "подскачащо" в двете му шепи.. той леко се наведе и ги разтвори съвсем малко, сякаш вътре се криеше нещо , поставено под строго секретна тайна от вселената. За миг бе забравил, че държи своята светулка-охлюв. Е, сега вече си бе припомнил.
- Здравей! - поздрави си я той любезно и се усмихна по детски му, като от части приличаше на Мики Маус, но това бе отделна тема.

by Касия К. Пон Авг 22, 2011 6:10 pm

Трите бели войника(официално се назоваваха котки, но нищо в Раелейн не беше окончателно и официално, както всеки неопределен индивид можеше да познае, макар че и предположенията му не можеха да се нарекат окончателни и официални, защото винаги имаше нещо, което се губеше по ръбовете на всичката тази предполагаемост и хронична обърканост...)плавно се наведоха в бойна поза наподобяваща лицева опора. По необясними котешки причини бяха обърнали недобронамерено внимание на малкото блещукащо същество в ръцете на непознатия младеж със странно държание. Животните изпитваха нужда да гонят такива. А точно тези бяха тренирани хищници и може би в момента ги мъчеше глад. Ето че и предполагаемата им закуска почти съвсем безпрепятствено се намираше пред на вид сладките им муцунки. А междувременно младата вещица "разшифроваше" по неопределен, нематериален начин този, който се бе блъснал в нея и не обръщаше ни най-малко внимание на настървените топки козина в краката й. Тя усещаше странника като петно топлина и както всички топлинни петна в Раелейн, и това си притежаваше свои собствени невидими нюанси и температура. По този начин не само че можеше да се разбере към кой подраздел свръхестествени чудаци приспадаше даден субект, а и настоящото му настроение и намерения. Касия не беше достигнала до краен извод по то отношение на видовата принадлежност, защото в нея сякаш нещо си противоречеше с друго нещо и в крайна сметка тези две неща не позволяваха "чист" резултат. Но за сметка на това част от настроението на аурата бе разгадана безпроблемно. Непознатият се чувстваше въодушевен, радостен и притежаваше положителни заряди, които явно бяха насочени към нещо живо и дребно. Не милите котки, въпреки че по външен вид и те се бяха харесали, но друга животинка, която съвсем явно представляваше обекта на внимание. Според Касия тази невинна приповдигнатост повече отиваше на малко детенце на щанд със сладоледи, но може и да беше такова, предвид известните й затруднения по отношение на пола(въпреки че почти бе заключила какъв е) и възрастта. А и тя самата не намираше смисъл да се занимава с проучването на раелейнски граждани. Те всички до един предизвикваха главоболие заради своите необикновен произход и същност.
Момичето почти в последния момент разбра на какво се дължи поведението на котките си и ги побутна назад с крак преди да нападнат безпощадно. Пухкавелите, разбира се, негодуваха за кратък период от време, но после се окопитиха и послушно се наредиха в безупречна редица без дори да помръдват мустак.
- Здравейте, на вас и на "нещото", което успя да привлече вниманието на моите мили любимци. Те се държаха невъзпитано, за което се извинявам - каза Касия със значително по-мек тон от преди. Все пак нейните ядове в повечето случаи бяха моментни нервни преобръщания. Това се отрази до някъде и на аурата й, която от болезнен електричен заряд се преобразува в безобидна, гъделичкаща маса. Но по краищата й все още се носеха свободно всякакви иглички и други приспособления за дразнение на "вредителите".

by Алвиел Вто Авг 23, 2011 12:33 am

Светлинката се размърда някак неспокойно в ръцете му, сякаш видно демонстрираше страх от трите малки топки козина в непосредствена близост до фигурата-момиче. Да, стопанката им изглежда бе момиче, но тъй като Ал знаеше, че ако имаше нещо, в което да е напълно сигурен, то това нещо бе, че винаги ще има несигурност...просто не говореше категорични неща(освен такива, в които реално бе вложил собственото си въображение и "логика").
С някакъв нов вид "защита на незастрашени от изчезване създания" изражение на лицето си, Алви закри своята светулка и предпазливо направи крачка към непознатата, чиято любезност всъщност доста изкушаваше андрогина... макар да знаеше, че ако посмее да каже нещо в тип Аливел, то съдбата на предишните му "събеседници" щеше да се повтори. Разбира се по най-разнообразни начини. Но в крайна сметка всички значеха само едно - че компанията му си беше чисто и просто излишна/досадна за тях.
- Ами, здравей и на теб..както и още три пъти здравей на трите ти пухкави, но не особено възпитани любимци. - отвърна Ал, защото все пак не бе правилно от негова страна да мълчи, след като изобщо се бе намерил някой, който да го поздрави така добродушно. Може би просто му се струваше, но имаше нещо витаещо около това момиче. И не, не ставаше дума за недобронамерено настроените срещу летящи същества, котки, а по-скоро за нещо...не толкова видимо, колкото невидимо.
- О, това ли? Това всъщност е моята светулка-охлюв. е, не е точно моя, освен ако това, че съм й дал име не се брои. - несъзнателно Ал започна да се обяснява, въртейки в центъра на въпросния "разговор" единствено горкото малко светещо нещо. То разбира се, не бе никак виновно, че има такъв стопанин..Но реално Алви не възнамеряваше да го осиновява, така че в момента вероятно се бореше просто за негов "наблюдател" или нещо от сорта. Какво толкова ли имаше да му наблюдава? Като го гледаше човек, сякаш наистина имаше нещо толкова впечатляващо в една светулка, нещо което явно само Ал бе забелязал. но пък ако го питате защо я съзерцава, като влюбен лакей, дори самият той ще се чуди с часове какво да ви отговори. Не че имаше нещо грешно в това да нямаш причина да харесваш дадено нещо, просто никой не го намираше за нормално.
- А, да. Имат ли си имена? - любопитството отново завладя андрогина и той стрелна белите пухени възглавнички до краката на непознатата, които всъщност...не бяха достатъчно големи, за да се сравнят с възглавнички, но в това нямаше никакво значение. Просто бяха твърде очарователни, че било то човек или не, да се сдържи да разбере имената им..а те най-вероятно не можеха да минат без такива, при положение ,че си имаха и такъв грижовен стопанин, така де - стопанка.

by Касия К. Вто Авг 23, 2011 6:18 pm

Касия се подсмихна не заради необикновеното название на съществото, а поради факта, че тази явна странност не я учуди. Никак даже. В Раелейн можеха да се срещнат всякакви чудатости и дори неспособна да види нито едно от тях, младата вещица усещаше, че нищо не е в рамките на нормалното. Понякога й се приискваше да успее поне да зърне част от магията на мястото, но по стечение на обърканите обстоятелства разполагаше само с четири сетива, които не във всички случаи бяха достатъчни, въпреки че безпомощността бе непозната за Касия. Тя отлично се справяше с движението дори и през навалица. И го бе доказала нагледно, използвайки аурата си като щит против сблъсъци. Всъщност, тя й служеше като заместител на загубеното зрение, тъй като се разгръщаше на разстояние почти два метра от нея и се усукваше по всяка форма на околната среда, описвайки точно вида, големината и местонахождението й. А в колкото по-ужасно настроение бе момичето, толкова по-ефективна и силна бе аурата й. Същото важеше за превъзбудените, радостни състояния, но тъй като те не се случваха често, Касия имаше резервна опция - домашните й любимци. Трите пухкави плондери с характер, които притежаваха леко изкривена представа за света. Да се заблуждаваш, че си висококласен войник на служба, а не котка си беше меко казано странно, но девойката не можеше да ги обвинява, защото произходът им беше раелейнски. Тук родени, тук израстнали и тук подложили се на процедура по промиване на мозъци. Бяха малка, но сплотена и вярна на командира армия.
- Това са Нана, Мика и Лили - отвърна на въпроса Касия и дочу недоволното съскане зад себе си. Да, писаните изобщо не одобряваха лигавите си имена, защото може би според тях те бяха присъщи за котки. Но нали те имаха различни чинове и по-значима цел...Това ги правеше една идея по-самовлюбени и държащи на животинското си достойнство.
- Не са цивилни. Искам да кажа, че не се приемат за такива - войници са.
Все още й се струваше странно да ги представи по този начин. Но така подобаваше традицията на раелейнските щуротии - всичко трябва да е помпозно и поднесено на омагьосан сребърен поднос под съпровода на музика(в случая - военен марш). Ами ако в действителност в някой предишен, шантав живот трите другарчета на вещицата са били почетни служители в раелейнската армия(ако реално погледнато такава съществуваше и бе готова да се отзове в спешни ситуации)? Е, нямаше да е особено изненадващо, ако се славеха като такива и по настоящем. Какво пък - котки. Със сигурност в редиците се мърдаха къде къде по-странни същества от всякакъв вид и поделение. Касия се почувства горда, че се бе сприятелила с подобни национални герои, а също и частично луда задето си го мисли. Но тя не обръщаше особено внимание на психичното си здраве, защото от известно време насам то бе непостоянна величина и то с милион вариации по степен на побърканост. А и младата вещица не беше луда, просто нейната реалност(както и на всички местни) бе различна.
- А светулката ти Охлюв ли се казва или просто наистина е един летящ и светещ охлюв?
Ето ти и един въпрос напълно в нормите на преобърнатото нормално. И никой минувач нямаше да се спре и да опули очи . На всички им бе ясно, че провеждащият се разговор е обикновен и е част от шареното ежедневие. Необикновено би било, ако Касия се бе усъмнила за същността на...насекомото. Но тя не го направи, което автоматично я включваше в списъка със средностатистически граждани, по чието име няма причина да клюкарстваш или да се вайкаш. Според общоприетите стандарти и събеседника й не би трябвало да се затрудни с отговора.
Девойката усети как мощността на до преди малко яростната й аура й се изплъзва и мигом Нана, Мика и Лили се разпределиха в тесен кръг около нея, готови да я насочват, информират и бранят. Какво повече можеше да иска една Алиса в Страната на чудесата?

by Алвиел Вто Авг 23, 2011 11:59 pm

Я, колко странно. Може би..Може би реално най-сетне се бе намерил някой достоен гражданин на Ралейн, който да си пасва поне малко на обстановката, магията и нелогичните личности, които можеше да срещне. Разбира се, Ал си беше просто едно добронамерено създание, което това, че се намираше именно тук, го правеше да си е нормален. Е, преди време далеч не бе така, но по всичко с личеше, поне в момента, че тази грешка от миналото бе поправена. А за някой на моменти доверчив по детски му, като Ал, бе доста схватливо твърдение и то такова, в което андрогина повярва толкова бързо, още преди дори да е започнал да го осмисля и да му се чуди половин-един час, както принципно правеше. Може би сега единственото важно трябваше да бъде факта, че Алви щеше да задържи компанията си наблизо, което не предвещаваше нищо добро за нея..Защото понякога, това наистина значеше, че няма да последва нищо логично, тактично, или спокойно, като например продължаване на обикновен отегчителен разговор, чиято тема е една светулка охлюв.
- Нито едното, нито другото. - бе напълно логичния отговор на последния въпрос на събеседницата му, който прозвуча така патриотически, сякаш е бил потвърден от националния министър на общността на Раелейн и въобще...на всички заешки и не до там министри, които съществуваха.
- Това всъщност дори не е име.. Просто я наричам "светулка-охлюв". - обясни по-подробно андрогина и внезапно, най-необезпокоявано прекоси делящото го от девойката пространство, безметежно задминавайки трите стражи около нея. Със странна ентусиазираност, но и с вида на Том(от Том и Джери), готвещ пъклен план как да улови мишката.
- Ето, виж я, убеди се сама.. - е както повеляваше характера му, не обръщаш внимание на чуждите характеристики, младежът разтвори шепите си под лицето на младата госпожица, сякаш й показваше нещо така секретно, като код за активация на ядрена ракета, която може да унищожи света, а ако не света, то цял Раелейн.
- Знаеш ли..Искам да я подаря на Г-н Затто! Но никога не съм го виждал..нито съм ходил до демоничната му къща. Дали да не отидем сега? Тя се намира в близост до Раелейн. - мда, бе съвсем нормално да познаваш някой от борени секунди и вече да го каниш на място, непознато за самия теб, което дори не е в пределите на Раелейн. Естествено Ал щеше да съжалява, може би, за импулсивната си постъпка, ако евентуално събеседницата му се вързваше на липсата му на ум...но щеше да е твърде късно. Все пак си беше ясно, че Ал никога не е стъпвал в демоничната къща на г-н Затто, защото ако беше така, сега една ли щеше да тук и да си изсипва небивалиците върху бедното момиче. Но това, не се притеснявайте, си беше още една нормалност в цялостната ненормалност в ситуацията. Реално колкото и странни птици на обитаваха Раелейн, никой току така не би предложил на друг да тръгнат точно към обитанията на г-н Затто, който в околността на Раелейн си беше само легенда. Легенда или не, всички някак знаеха, че го има и че се намира някъде там..въпреки, че никой не го бе видял с очите си. И Алви, бъдейки безстрашен герой от детските романи, очевидно смяташе да бъде един от първите. Или от първите тази година. Не се знаеше, доколко е със всичкия си, тъй като вероятно резултатите от теста биха били моментално фалшифицирани, но...това беше без значение, след като предложението му вече бе отправено не където трябва. А може би именно там му беше мястото.

by Касия К. Сря Авг 24, 2011 4:41 am

Касия предполагаше, че в момента непознатият й показваше нагледно визията на странното същество с неопределен произход. Но положението бе такова, че тя и да иска с всичката си вродена упоритост и експлозивен инат, не беше способна да регистрира животинката. И затова бе виновна реакцията от контакта на древна, невъобразима мощ идваща от столетния труп на вещица, с нищо неподозиращото човешко тяло на бъдещата клетница. О да, и никой не бе предупредил, че напрежението ще е твърде голямо, за да не доведе до последствия! Като сегашното, например. Ала Касия не намираше причина, поради която да се жалва и самосъжалява в някой мрачен и лишен от живо присъствие(малко вероятно) ъгъл в Раелейн. И съвсем спокойно си живееше в тази до преди известно време чужда страна, заедно с изменящата си се аура и трите верни стражи, които бяха така добри да отделят от ценното си котешко време, за да я напътстват и развеселяват посредством нелепите си разбирания за това кой какъв е и каква е отредената му съдба. И да, въпреки всички ужасяващи фактори, младата вещица успяваше някак да поддържа едно псевдо-задоволяващо състояние на лекомисленост и временна радост. Зайците не възразяваха и не критикуваха - никой не беше длъжен да бъде изцяло щастлив в Раелейн. Повечето жители бяха по-скоро о(с)бъркани, замаяни, неориентирани, безразлични и отчуждени. Не беше нужно да се търси просветлението, Голямата Любов, приятели до гроб или други представители на розовото съществуване. Живееш си живота ден за ден и това е най-удачния избор, който можеш да направиш.
Касия късно осъзна, че бе потънала в собствените си меланхолични мисли и бързо се отърси от транса, изплювайки първите думи пристигнали навреме в устата й:
- Не мога да я видя. В живота на някои хора настъпва момент, който преобръща всичко и носи със себе си препятствие-дар, което едновременно помага и досажда. Зависи от ситуацията. Тази е сконфузна.
Тонът на момичето напомняше повече на възрастен, който обяснява някакъв вид нов термин или явление на малко дете. Тя почти беше убедена, че събеседника й не е такова, но нехарактерното му държание я предразполагаше така. Което беше странно. По принцип Касия ненавиждаше всякакви заобиколки, пригодени да объркват още повече, а не да ориентират, каквато принципно е първоначалната им цел. Затова девойката просто реши да остави тази противоречаща си тема на страна и да обърне внимание на новопоявилата се. А тя не бе по-малко странна.
- Можем да отидем да посетим г-н Затто, стига легендите да не са съвсем цялата истина.
Момичето наистина се надяваше да не са. Нито името на къщата му, нито предполагаемото минало не предвещаваха нищо полезно за здравето и психиката. А нейните определено не желаеха да преживяват още значими обрати и допълнителен хаос. Но може би щеше да бъде забавно, въпреки че "познаваше" събеседника си само от минута-две. За какво и трябваше повече информация? От такава нямаше нужда дори и когато следваше забързания заек с часовника. Така че и сега нямаше да претендира за излишна сигурност в бъдещото начинание.
- А ти вероятно знаеш пътя? - попита от любопитство Касия. Не че беше задължително приключението да е предварително известно. Губеше се смисъла присъщ за Раелейн. А раелейнския смисъл беше напълно безмислен, липсващ и непознат. Щом нямаше такъв, явно бе в твърде малки количества, за да се забележи или просто не се нуждаеш от него, тъй като той няма да те отведе до никъде. Логиката беше желязно логична и съвсем неизненадваща - изцяло в рамките на нормалния начин на разсъждение. Ами да, блестящ извод!

by Sponsored content