Re: Езерото "Меланхолия"

by Рюга Хидеки Сря Авг 24, 2011 3:37 am

Една тъй прекрасна нощ бе настъпила над Раелейн. Идеалното време за едно меланхолично бродене от страна на един призрак. Явина, за да бъдем по-точни, макар и в момента фактите да нямаха особено значение. Забравете за тях, сега те мълчаха. И именно тяхното безмълвие оповестяваше пристигането на Рю. Мрачната му, потънала в мъгла фигура, доста ноподобяваше едно бледо черно петно върху картина на Леонардо да Винчи, което не ходеше(би било изключено), а се рееше на педи от земята, с единствената проста цел да избяга от градските шумотевици и нощно осветление.
Много скоро искрено вярващия в желанието си бродещ дух, откри, че вече бе излязъл извън пределите и на последната раелейнска улична лампа, което го наведе на мисълта, че би следвало да се намира някъде из покрайнините на града. Така и беше. Можеше ли поне веднъж прекрасните му инстинкти да го подведат? Не, разбира се. Защото единственото успокоение за един вече мъртъв, бе, че все още му е останало нещо, което не бе особено присъщо за един напълно и безвъзвратно умрял човек.
Но какво, ще попитате, доведе нашия покойник чак до тук, освен бягството му от светещи обекти? Хм, може би нищото в напълно чистата му форма. И макар и в това да имаше нещо вярно, една табела вкара леки проблясъци у младежа и той изкара възможно най-очарователно психарската си усмивка, на която всъщност далеч не й беше времето.
- Езеро "Меланхолия"? Ха! Звучи измислено за мен. - измърмори с привидна тържественост, наподобяваща все благи чувства у живите. Само че при него означаваше нещо напълно обратно и не особено ясно. Невидимият за обикновени човешки твари(освен ако не пожелае) индивид, рязко пристъпи напред и направи един особено грациозен и красив пирует, след който последва и сякаш подмолнически поклон по адрес на езерото насреща му. След действието, което реално бе извършено само, за да спечели още малко спокойно време за съзнанието на извършителя, Рю се спря пред широкия, но плитък воден обект, след което впримчи очи в камъните, приятно разполагащи се на дъното. Приличаха досущ на огромно количество трупове, които бяха оставени да си лежат спокойно под водата, един до друг.
Странно защо ли точно в този момент Рю се чувстваше така странно спокоен? сякаш всичко от преди малко не се бе случило. Огромната му ярост не го бе завладяла и накарала да счупи онези чаши и бутилки в онзи бар...Не, нищо, дори кръвта след попадането на милионите стъкълца в кожата на посетителите и многото бликнала кръв, нищо от това не бе реално събитие. И въпреки че си беше повече от реално и дори полицията сигурно се бе включила в "почистването" на кървавата бъркотия и вземането на показания от оцелелите..."съвестта" на извършителя така и не се обади, дори колкото да потвърди приветствието си. Което само и единствено потвърди за стотен път нейната липса. Както и доказа факта, че явно след трагичната си смърт, душите губеха совите чувства и съвест и все неща от този род. Смешно, нали? Дори самата мисъл за черно петно върху картина на Леонардо да Винчи бе достатъчно комична, а какво остава това петно да е точно Рюга.
- ЮРИЙ! ЮРИЙ, ПРОКЛЕТНИКО! - един чутовен вик разтърси небитието над иначе спокойното меланхолично езеро, което сякаш казваше "Нямам вина, не разбирам какво става, аз съм просто замиращо езеро и нищо повече.."
- ТИ, СЕДЕМ..НЯМА ДА СЕ ИЗМЪКНЕШ, ЗНАЙ! СЕДЕМ! ПРОКЛЕТО СЕДЕМ! - виковете се редяха един след друг и мистичното ехо създаваше една илюзия, че биха могли да бъдат чути дори на другия край на Раелейн. Ще питате, защо в името на всичко свято, точно мъртвия вариант на Рюга Хидеки го раздаваше по този похабяващ гласните струни начин? Отговорът може би от части се криеше в това, че бе явина, а те по принцип си крещяха поне по хиляда и двеста пъти на ден имената поне на един от убийците си. И не че спазваше някакъв по вид договор, но за Рю реално бе някакво странно успокоение да крещи на воля каквото му идваше, а всеки път щом започнеше да крещи...всичко идваше някак от само себе си, напълно безразборно.
- ЮРИ, ДНИТЕ ТИ СА ПРЕБРОЕНИ, ЮРИ.. - последва поредния крясък, след което съществото затвори очи и разпери ръце във въздуха, подобно на стойката на някое плашило в градина със слънчогледи. Сетне поиска просто да усети лекия ветрец, който в момента чудно кака развяваше рошавата му грива. Но уви, приятният полъх си остана нереално далеч от него, за разлика от новото присъствие, което бе моментално усетено.
В следващата секунда Рюга зае нормалната си позиция и с един някак студен и неприветлив поглед извърна глава към въпросното същество, може би дори станало свидетел на среднощните "репетиции" на мъртвеца. И като стана за въпрос..щом го виждаше, очевидно не бе никак човешки свидетел, което можеше да значи по-лошо от това, за което някой би се сетил.

by Alice Lepard Сря Авг 24, 2011 4:08 am

Лиса затвори очи, изправи се върху клона на старото дърво и направи една малка, нерешителна стъпка напред. Самата тя нямаше ни най-малка представа каква може да е причината за това й състояние. По принцип само в първите години от "новият й живот" имаше честа да усеща Съвестта и Част от човечността си да си пробиват път из мислите й.
Стоеше някак неуверено с крак изпънат напред сякаш всеки момент щеше да направи още една стъпка. Но този път стъпката щеше да е по-уверена. Алис тръсна глава отвори очи и промърмори:
-По дяволите нима измина още една година от проклетия ми живот на кръвопиец – тя отметна една къдрица от лицето си и седна на клона.
Загледана към езерото Лепард едва се сдържаше да не слезе долу и да изпоразруши всяка следа от живот тук. Искаше й се да чупи.. да събаря… да разваля…да причинява зло… И всичко онова което би допринесло за успокояването й.
Някъде от другия бряг на езерото се чу сподавен писък на гарван, последван от силен вик. Беше пределно ясно, че животното бе изплашено от нечие друго присъствие. Червенокосата се спусна плавно на земята. Спокойствието което се възцари след приглушения вик бе подтискащо. Прииска й се викът да идва от някое същество с кръв, която можеше да й послужи за вечеря. Но мястото и времето на бяха присъщи за хора. Не и тук. Не и в този град. Тук странно как но създанията от мрака живееха в „мир” с другите. И хората, така де храната се разхождаше спокойно наоколо.
Спокойствие. Тази омразна за Алис дума. Момичето тръгна към източника на вика, който между другото бе последван от още няколко. Да определено беше някое нощно създание.
Проправяйки си път към пищящото създание, Лиса си даваше сметка как за 350г бе привикнала до такава степен да се държи като човек, че дори бе забравила кратките пътища които впрочем бяха доста полезни.
Лепард избута един клон и пред нея се откри доста интригуваща гледка. Създание много наподобяващо призрак, но не беше точно призрак крещеше на воля и ръкомахаше. Вампирката спря и се подпря на някакво подобие на табела, изчаквайки съществото за завърши заниманието си.
Не й се наложи да чака много. Създанието спря, усетило присъствието й, и се обърна. Впи ледения си поглед в нея. От погледа му ясно съзнаваше, че бе прекъснала нещо.
-Май се озовах на неподходящо място, а? – Алис лепна възможно най-милата и невинна усмивка с която разполагаше и се приближи.

by Рюга Хидеки Сря Авг 24, 2011 5:10 am

Мда, Рю определено се бе оказал подло наблюдаван и прекъснат от новопоявилата се персона, но доколко едно подобие на призрак можеше да бъде неприятно изненадано от развоя на ситуацията? Отговорът е никак. Просто никак. нали нямаше чувства, каква ти изненада, какви пет лева? но пък виж, за бегли клонинги на емоция можеше да се спомене. И нещо такова, при това в неприятен вариант бе обзело призрачното създания в мига, в който то имаше злощастната съдба да види една наистина мила и невинна усмивка насреща си. Господи, колко извратено. Ако не бе така безплътен, вероятно щеше да почувства кака през тялото му преминават сигнални частици с отрицателен заряд, но вместо това Рю просто присви очи и загледа непознатата с цялото си възможно подозрение, което успя да издокара.И всичко, защото наистина чу изглеждаше крайно противоречащо на цялата ситуация. От кога му се усмихваха тъй мило? И въобще..кой би разговарял така "приятно" с призрако-подобно създание? Пък ако случайно се окажеше, че тази личност до табелата "Меланхолия", имаше остро психично разстройство или нещо такова, дори и тогава Рю не би я оправдал. Но от дурга страна..това безочливо момиче можеше лесно да се окаже полезно в един или дург аспект за Рю, така че сигурно нямаше нищо лошо в това да опита да направи някаква връзка, която не завършва с нечие убийство или самоубийство.
- Мислиш така, защото си сатнала свидетел на нечие рутинно занимание...Не се бой, няма нищо по-присъщо за мъртвите. - изненадан от сериозния си тон, с нотка на извратена загриженост, Рюга изцяло извърна несъществуващото си тяло,което реално дори не запълваше и минимална част от пространството. Да, бе наистина жалко и тъжно да се славиш със своята стопроцентова призрако-подобна същност на длъж и на шир..Но какво да правиш, след като ти остава само това? Така или иначе бе всеизвестно някога, че Рюга е от онези личности,у които се възползваха от всяко останало им нещо и събираха всичко на куп в своя полза, за си имат вечно под ръка нещо, за което да се уловят щом живота(или в случая съществуването) им се окажеше нещо, по-безполезно и от дрипите на скитник.
Но някак си обаче, цялата тази нелепост бе една крайно забавна драма и за Рю бе толкова очарователно, че дори не се налага да ходи на кино. Къде ли можеха да се предложат като сюжетна форма, явина, която преследва совите мили убийци, които не помни, въпреки че това не би попречило на съществото да крещи имената им във въздуха.. Току виж вятърът ги отнесъл до реалните им адресати.
- Всъщност, ако си обзета от меланхолия, значи реално си попаднала на правилното място. Ако ли не - определено си в грешка, мис. - потресаваща любезност в нелюбезния тон, бе повече от потресаваща. Но и това не направи забележимо впечатление на реещия си се мъртвец, който някак доволно бе изрекъл изречение, вървящо по пътя на логиката. Естествено, то бе вдъхновено от въпросната табела с името на това прословуто езеро.

by Alice Lepard Сря Авг 24, 2011 5:49 pm

Пред момичето седеше или по-точно се рееше призрак. При това призрак като всички останали, само дето имаше някакво странно подобие на доста видоизменени „емоции” и „чувства”. Алис не знаеше що за призрак е това. Последното, подобно на това същество, когато осъзна, че тя го вижда се изпари в буквалния смисъл. А това тук седеше и й обясняваше на какво може да е станала свидетелка.

- Не се безпокойте – Лиса свали усмивката от лицето си и остави на нейно място устните й да се отпуснат в тънка розова линийка.-Нямах честта да видя нито едно от твоите занимания. Всъщност имах честа да ги чуя. И то от другия бряг – вампирката се приближи и огледа все още непознатото същество.
От близо по-лесно се забелязваха, иначе размитите контури на безтелесното същество. Изглежда приживе призракът е имал хубаво тяло, но смъртта в повечето случаи прецаква всичко.

-Между другото за да не те измъчвам с имитациите ти на любезност нека се представя – следвайки неговия стил Алис направих кратък поклон и се представи – Алис Лепард на твоите услуги.

Естествено тя ясно съзнаваше, че съществото пред нея едва ли се нуждае от какъвто и да е вид услуги, но така повеляваше традицията на родените през онова време в Испания. Алис седна на тревата пред призрака и впи зелените си очи в него.

-Не е зле от чиста формалност и ти да споменеш името си – подкани го тя.

by Sponsored content